Трубадур

Стефан Д. Стефанов

trubadur_cover

Ако Орфей се беше постарал като се вмъква в ада да се беше заредил поне с един Калашников, няколко хубави остриета и малко коктейл Молотов по джобовете – вероятно щеше да измъкне оназ досада Евридика без цялата простотия от тип „Не ме гледай, що не ме гледаш, айде де, погледни ме, ти не ме обичаш, ах, погледна ме, ама ти съвсем не ме обичаааааш“, и после айде вземи тез диви женски да те разкъсат съвсем буквално на компоненти за дроб-сарма. И най-вече – никой нямаше да го смята за негър на запад. Но, спокойно, предстои ви едно доста по-адекватно пътешествие из дебрите адови, макар че най-страшната част горе-долу приключва в самите земи човешки. Пак повтарям, слушайте Скуби Ду – всички чудовища на тоя свят са само хора.

Трубадур е странна личност – мрачна, демонична, уж човек без минало, а пък отминалото непрекъснато му се вре в краката, и много се старае да го убие публично и показно зверски. Масов убиец, наемен убиец, неволен убиец – причини много, но си носи на ревера значка с надпис човекоунищожител, и това е. И свири доста добре, играе го мистериозен, изпълнен с вина и много двойни спомени, залитащи извънредно опасно между реалност и чиста фантазия. Аз съм на страната на фантазията, да знаете. Стари приказки и забравени легенди обитават земите натам и отвъд; вещици, демони и древни ходещи проклятия разиграват на белот кой ще има честта да изпие кръвта трубадурска, но нашето момче мачка наред с онази удовлетворителна деус-екс-макина специализация в анихилацията, която най-вече някой егоцентричен сингъл плейър геймър и неистов почитател на год-мода като мен, може да оцени повече от ужасно високо, като едно доста по-богато от простичкото залисано четене преживяване.

На моменти Трубадур е много суров ърбън трилър, после отива към силно диаболичен сюрреализъм с готически елементи, и завършва по начин, който те кара да се оглеждаш за въртящо се мини пумпалче наоколо. Но през цялото време не може да се оплачете от липса на напрежение, съспенс или френетично треперене на крачето в метрото да речем, докато недоумявате как никой от три милиона куршума в тукашната разновидност на Червената сватба не го улучват наш’то момче, или изпитвате нужда и вие да запалите една, докато следите мъжествените похождения на протагонистчето ни, което за пореден път овалва в плевнята нещо от не-съвсем човешки вид, което май е женско. Кърваво е, брутално, и безпощадно; няма топли чувства, нежни емоции и тъговни разсъждения за есенцията на живота. Оцеляваш, продължаваш и накрая продължаваш да се оглеждаш какво ще е следващото с голям мерак да те яде. Ей по такива книги, ако бяхме в някоя уж по-напреднала страна, досега щеше да е излязла трилогия с многомилионен бюджет, и Скалата в някоя от поддържащите роли. А тук – най-много да се инспирира някоя серия на Под прикритие, но и това бих се радвала да погледам. С две думи: Трубадур мачка, и точка.