Little book of darkness

Стефан Д. Стефанов

След изумителното приключение Трубадур, издържано по тарантиновски в стил Десперадо среща Джон Уик под погром от куршуми, вой на демонични същества и реки от кръв в няколко измерения и континенти, дойде време и на сборника на Стефан, който ни подарява една малка колекция от разкази на мрака, отворила врати към сенките на тъмнината на вътрешните и външните ни демони – винаги непредвидими, винаги оставящи пищящи купчинки плът. Сюжетите са различни, неочаквани, и понякога силно смущаващи, но онази щипка – е, всъщност едричка шепа екшън, я има нявсякъде и избухва в очите ви с огнен облак от ядрен взрив. Идеалното бързо четиво за корави хорърджии, да си знаете.

Дали ще се намерим насред пустинята в едно кошмарно апокалиптично бъдеще, населено до откат с демонични изроди и озверели подобия на човеци, пред които хълмовете наистина развиват очи, за да се пазят от новите си обитатели; или ще сме в спалнята на една невярна съпруга, невидяла втория си шанс да постъпи правилно в живота, за което ще плати единствената възможна цена; или ще балансираме над полу-потънала гума насред местната река, надявайки се на мирно детство, а получавайки последното си забавление – последните редове на всеки разказ ще ви оставят за секунда без дъх, дали от усещане за поетична справедливост, дали от от ужаса на безсилието, или въздишката на надеждата – емоция винаги ще има.

На стоп по пътя на американската мечта често се срещаме с американския кошмар; зловещият преследвач често се оказва по стокхолмски и мечтан любим, а по един рицар с желязно сърце живее във всеки от нас, очаквайки да направи своя последен ход към твърде леко защитения ни ум. В един неразбираем свят повече от логично живеят неразбираеми души, които се събират и разделят по силата на над-човешки инстинкти; една болница от миналото приютява края на бъдещето, и то не онова навременното, а това, идващо с много зъби, пипала и мрак; а в един несъществуващ замък справедливостта и дълга се срещат на масата на отдавна чаканата разплата, и книгите носят присъдата на всяка грешка и изкупление. Срещу религията се възправя силата на природата, кръвта и миналото, но тази битка, ако и да е красива, е обречена; а смъртта идва винаги отгоре, за някои под формата на розов чехъл, но това не значи, че последните моменти на истинските герои ще са по-малко епични.

И така, ковчеже от движещи се в неестествен ритъм сенки на същества, които са непознати на реалността, но твърде близки познайници на подсъзнанието. Дали ще го отворите е въпрос на смелост, читателска смелост да потънете в дебрите на едно авторско съзнание, несевенящо се да изкара демоните си наяве и да ги накара да играят дивно хоро, от което обаче ще има последици. Още един разкошен подарък за четящите от издателство Гаяна и колекция Дракус, която остава след толкова много заглавия за мен просто блестящ пример за изключителна серия за истинските почитатели на родната литература във невъзможните жанрове. Съберете ги всичките, и може да намерите тайна молитва към бог Ктхулу, скрита някъде в сиглите по гръбчетата им. Или не, с Ктхулу човек никога не знае.

Трубадур

Стефан Д. Стефанов

trubadur_cover

Ако Орфей се беше постарал като се вмъква в ада да се беше заредил поне с един Калашников, няколко хубави остриета и малко коктейл Молотов по джобовете – вероятно щеше да измъкне оназ досада Евридика без цялата простотия от тип „Не ме гледай, що не ме гледаш, айде де, погледни ме, ти не ме обичаш, ах, погледна ме, ама ти съвсем не ме обичаааааш“, и после айде вземи тез диви женски да те разкъсат съвсем буквално на компоненти за дроб-сарма. И най-вече – никой нямаше да го смята за негър на запад. Но, спокойно, предстои ви едно доста по-адекватно пътешествие из дебрите адови, макар че най-страшната част горе-долу приключва в самите земи човешки. Пак повтарям, слушайте Скуби Ду – всички чудовища на тоя свят са само хора.

Трубадур е странна личност – мрачна, демонична, уж човек без минало, а пък отминалото непрекъснато му се вре в краката, и много се старае да го убие публично и показно зверски. Масов убиец, наемен убиец, неволен убиец – причини много, но си носи на ревера значка с надпис човекоунищожител, и това е. И свири доста добре, играе го мистериозен, изпълнен с вина и много двойни спомени, залитащи извънредно опасно между реалност и чиста фантазия. Аз съм на страната на фантазията, да знаете. Стари приказки и забравени легенди обитават земите натам и отвъд; вещици, демони и древни ходещи проклятия разиграват на белот кой ще има честта да изпие кръвта трубадурска, но нашето момче мачка наред с онази удовлетворителна деус-екс-макина специализация в анихилацията, която най-вече някой егоцентричен сингъл плейър геймър и неистов почитател на год-мода като мен, може да оцени повече от ужасно високо, като едно доста по-богато от простичкото залисано четене преживяване.

На моменти Трубадур е много суров ърбън трилър, после отива към силно диаболичен сюрреализъм с готически елементи, и завършва по начин, който те кара да се оглеждаш за въртящо се мини пумпалче наоколо. Но през цялото време не може да се оплачете от липса на напрежение, съспенс или френетично треперене на крачето в метрото да речем, докато недоумявате как никой от три милиона куршума в тукашната разновидност на Червената сватба не го улучват наш’то момче, или изпитвате нужда и вие да запалите една, докато следите мъжествените похождения на протагонистчето ни, което за пореден път овалва в плевнята нещо от не-съвсем човешки вид, което май е женско. Кърваво е, брутално, и безпощадно; няма топли чувства, нежни емоции и тъговни разсъждения за есенцията на живота. Оцеляваш, продължаваш и накрая продължаваш да се оглеждаш какво ще е следващото с голям мерак да те яде. Ей по такива книги, ако бяхме в някоя уж по-напреднала страна, досега щеше да е излязла трилогия с многомилионен бюджет, и Скалата в някоя от поддържащите роли. А тук – най-много да се инспирира някоя серия на Под прикритие, но и това бих се радвала да погледам. С две думи: Трубадур мачка, и точка.