Станция Пердидо

Чайна Миевил

Не знам поради какви причини подходих към Миевил с огромна многотонна торба с очаквания, и , естествено, останах леееекичко разочарована. Човекът, имащ всички основания да съди именуващите го роднини , нарекли го на дребен жълтеникав милиарден ядящ кучета народ, е гениален – да, умопомрачителен стилист – със сигурност, с толкова шантави идеи и кошмарни герои, на които даже Баркър би проточил по една завистлива лига – повече от гарантирано, но хареса ли ми? Ами, не точно. Миевил е свръх интелигентен сай-фай хорър фрийк, и текстовете му са просто смазващи откъм оригиналност, но Станция Пердидо просто не ме грабна и туй-то. Ню Кробузон е главния герой – пъплещ, бълбукащ, клокочещ, разлагащ се, умиращ и живеещ град, населен с абсолютно шантави форми на живот, комбинация между кошмарите на Том Бъртън и полюциите на Гилермо дел Торо. Примерно една от главните героини е червен хуманоид , който вместо глава има просто голям бръмбар, и прави скулптури от собственото си ако, примесено с шарена слюнка и оформено естествено  с неземен анус, който се намира някъде под темето и. Главните лошковци са хърбави хермафродитни молци убийци, съществуващи на няколко пси-нива, хранещи се със сънища, и серящи кошмари. Имаме и един оскубан мъж птица, ходещи кактуси, видоизменени хуманоиди , обичайно наказани поради съмнителни престъпления – на една жена, убила детенцето си в пристъп на следродилна депресия и присадиха ръчичките от трупчето на физиономията за наказание. И тя беше просто спомената, хей така между другото. Изроди много, ама наистина много. Такива кошмари не сте имали, честно. Но за мое огромно  съжаление Пердидо е написана като малко пообогатен сценарий – с всичките му реплики, забележки за декора и емоционалните изражения, костюмите, реквизита и спец ефектите. Светът на Миевил е сякаш претърпял ядрена зима и индустриално-политическа революция рандъм фентъзи сетинг, минал през яка месомелачка, след която героите са слепени на изхода кой с каквото дойде. Трудно е да се разкаже. И въпреки това не се трогнах. Даже и повече от странния социален финал не успя да ме мръдне. Миевил обаче ме спечели. Обичам перчещите се автори, които мрат да навират в лицата на читателите и критиците си колко много по-добри са от всички дишащи на тази земя. Ама Пердидо ме загуби. Мракът в душите и псевдо морала ми дойдоха малко по-тежки отколкото съм свикнала да преглъщам без усилия. Ако някой се наеме да преведе още от г-н Чайна (таун) ще го попия и него, пък нека ми е гадно след това.

Advertisements