Кръчмата на Калахан

Спайдър Робинсън

Искаше ми се много да започна да ви обяснявам колко прелестна, забавна , лека и четивна се оказа книжката на Спайдърчо, но не мога да го направя. С никой от изнурените си крайници, служещи за разлистване на знайни и незнайни шитни от книжен и киндълов тип, не мога да ви убедя, че тази книга си заслужава парите и времето. Не и аз. Което може да се окаже небивала реклама в крайна сметка.

Кръчмата ми дойде твърде мъжка книга – с много алкохол, простотии, сексуални изчервени намеци, потни мъжаги и твърде реални истории. Може би това ми е най-огромното обвинение към Калаханската одисея , а именно , че е твърде реална за очаквателно безпрекословно поставена като фантастична книга. Погрешно , естествено, подходих с чувала с очакванията на база на разкошната корица и интересните идеи, които същата така активно загатвайки прокламира, и се сблъсках челно в трети коловоз с нещо, за което мога само да съчувствам искрено на Комата, че го е превеждала наведнъж. Езикът на героите е страшно труден , сленгов, хашлашки, просташки, лафче след лафче и малко нормална реч за баланс. Мен лично ме натовари. Харесвам красивите думи, какво да се прави. Интересното е, че почти всеки от разказите , вмъкнат в антология или колекция би бил на своето място , балансиран от други по-поетични или по-класически неща, но така концентрирано се заби съвсем свредлово в четящото парче сивкава мозъчна лично моя маса, и остави неприятни, най-малкото, следи. Тъжно е да гледаш как извънземни разрушители се притесняват за цената на цвеклото в Охайо, или как дори и говорещите свръхинтелигентни песове са длъжни да заработват по някой мизерен долар в местна радиостанция. Няма никаква красота или радост от различността, паралелните светове, пътуванията във времето. Всичко е представено толкова сиво, а е с претенциите за почти ободряващо.

Някъде нещо не съм разбрала очевидно, или съм възприела нещата по космически сбъркан начин. Но цялата Кръчма не ми донесе дори и минутка положителна емоция – аха се засмееш на някоя вълшебна щуротия, и ти сервират някоя реална лична човешка драма , която ти замръзва и начупва всички остатъци от несбъднала се усмивка. Абе съвсем като творение на млад български рандъм автор изглежда, макар че Кръчмата съдържа омнибус от три отделни сборника разкази, писани през 70-те и 80-те години на миналия век, носещи политиката, социопатията и скучността на онези хамерикански години, на които лично не съм никакъв фен. Но не ми вярвайте напълно – може това да е вашата книга – сладко-горчива, самотно-весела, обществено-незначима.За мен бе просто неочаквано сиво-тъжна.