Смърт и компас

Борхес

За Борхес думи не са нужни, трябват само очи и сърце. Борхес се чувства и се напипва, Борхес създава и ти припомня, Борхес си е един съвсем нов свят. Освен когато е все още в този.

Слепият Борхес диктува своите разкази, говори за своите видения и хич не го вълнува правописа или как думите се хващат за ръчички на листа. Той вижда света отвъд хората и душите отвъд телата. Независимо дали става въпрос за безкрайните му пътешествия отвъд помислимото , или пътуванията му през вече изминалото. Смърт и компас обединява голяма част , ако не и всички неща на Борхес – има ги извънредно любимите ми Измислици и Приумици, подкрепени с мистичните Алефът и Пясъчната книга. Има и особени, натуралистични, някак анти-човешки истории за мрачните обитатели на Южна Америка, комбинация от отвратени от живота каубои и отгледани от нищото чудовища, както и за прочути, уж , измамници , крадци, убийци и всякакъв род престъпници, които не знам дали са били някога живи, но живеят поне в Борхес. Толкова ярък сблъсък между мрачния натурализъм и депресивния меланхолизъм досега не бях чела. Много противоречив Борхес. Но Борхес. Когато светлината е угаснала пред очите ти, няма нищо чудно , че виждаш тъмнина и в слънцето, нали? Признавам, натурализма ми дойде в повече на моменти, сблъсъкът с не толкова отминалата скотовщина на хуманоидите ме накара да търся всеки намек за деструктивна фентъзийна мисъл, тъй като предпочитам да се рушат светове пред очите ми, отколкото вътрешния мир на един човек. Не виждам, значи го няма. Борхес е един от тези, които ще ти разказват ежесекундно различна история през вечността, и ще те карат да лелееш за моментното съществувание на пеперудата. И въпреки всичко си заслужава всяка една оловно-сребриста дума, пропита с мрака на две невиждащи очи.