Смъртта на Ахил

Борис Акунин

Защо продължавам да нищя всяка една книжка на Акунин, а не напиша как си трябва еднократен личен очерк за Фандорин и да се свършва? Защото ме тресе най-яката фенбойщина или в случая фенгърлщина, за която имам пресен спомен, откакто прошляците с раздърпани гащи и виртуозно пиянене ( във всеки смисъл, който ви вдъхва тази дума ) Ийст севънтийн не изгаряха с младежки плам крехкото ми към единайсетгодишно сърчице с нечисти помисли. Криминалетата навлязоха в живота ми доста рано – къмто дванайстия ми рожден ден знаех идеално кой е Поаро, кой Шерлок, кой Марлоу, кой Арсен Люпен. Предтийнейджърско гениалничене, което обаче се удави почти смъртоносно в локвите от хормонални несъответствия, съпътствали ме през периода на съзряване на разните му там полови белези. Та сега Ерастчо ме кара да се чувствам почти така чисто откривателски, както когато бродех с часове из градската библиотека, и четях всичко почти наред със шарени корици. Хубави години, в които самотата ми беше топла и по детски незлоблива.

Смъртта на Ахил е съвсем различна по звучене от предишните истории на Акунин, и дори с повече от ясна връзка към великолепната Азазел, която действа като саблен удар в слепоочието на неподготвения леко отегчен читател – търсач на лесно смилаеми преживявания за четене в метрото, е доста по-мащабно героична, осеяна с царски заговори, караща те да се съмняваш във всеки уж положителен герой, който всъщност сменя лагерите през пет минути, и в крайна сметка работи за всички видове и породи лошковци,населяващи в извънмерно доволни количества настоящия разказ. Новаторско за поредицата е и детайлното и безстрастно демонстриране на пътя в живота и битието на основния съвсем социопатично лош, макар и леко озахарено на финала, все пак Акунин не допуска лошия вкус на хепи енда да развали усещането за добрата руска книга. Всичко се разминава на косъм и приключенския дух те тресе непрекъснато, макар и текстът да свършва леко висящ и недоизказващ възможностите пред главния добричък супер мозък, все пак остава лека светлина в тунела, че Фандорин няма да остави нещата току-така. Поради липсата ми на познания относно руската история, не мога да твърдя дали Акунин влага дори шепа достоверност в историите си, но това не пречи – дори и псевдо история, добрата история си е добра , и туй-то.  Фандоризмът продължава…