Скитникът между звездите

Джек Лондон

След изключително приятния ми първи сблъсък с различния Лондон в сборника му Алената чума, останах крайно разочарована от нарочвания му за най-читав фантастичен роман Скитникът между звездите. Тук Лондон си е стария Лондон. И никакви звезди няма. Историята на професор убиец в английски затвор от началото на 20 век, сравним само с турски такъв от днешни дни, подлаган на нечовешки и нехуманен от настояща гледна точка терор, каращ ме да забравя за известно време, че човекът наистина е убил друг хуманоид и си заслужава , каквото му се случва. Внушената силна емпатия към затворниците – изроди се заражда на фона на абсолютното очудовищовяване на надзирателите и персонала на затвора, които са много, много по-корави копелета и от Джак Изкормвача. Къде е фантастиката в случая? За съжаление мъченията до колкото знам не са точно измислица, изфентъзирани са само делюзиите на главния герой в опитите му да надживее телесното и някак да просъществува в агресивната среда на средновековни мъчения, докато го обесят. А фантазиите му са свързани с предишни животи като френски аристократ- дуелист, мърляво хлапе от времето на американското преселение в търсене на по-добър живот, викинг в древен Рим по времето на Христос, отшелник на незнаен остров, холандец превърнал се в Корейски принц, и прочие неща, които биха изглеждали сигурно доста приятно на шарен филм, но в книжния си вариант ми напомниха на злополучната за мен Чародейката от Флоренция на Салман Рушди плюс много, ама много зловещо човешко насилие, без какъв и да било свръхестествен елемент, минус поезийността на езика и силата на съдбата  при Рушди. С две думи – това не е моята книга, и засега ще пооставя експериментирането с автори извън основната им литературна линия. Казват, че много философия относно човеконенавистта имало и в Лондон, и в Рушди, но се чувствам доста слабо заинтересована от темата, така че за мен не може да е предимство.