Силви и Бруно

Луис Карол

Книгите на Карол трябва да се преразказват от малки впечатлителни хлапета , за да звучат толкова надъхващо несериозни, колкото си трябва . Например  “И тя , Алиса си чете, и после вижда зайчето, и тръгва след него, и има една дупка, после пие нещо и става висока, не, не ниска, не знам, едното ставаше, и после отива при едни мишки, и пеят и танцуват, и после отива при картите, не, не, първо имаше едно прасенце, а и една мишка в чайника при Шапкаря, където беше много забавно, и гъсеницата, да, и после ядяха сладки, и после всичко беше наред”. Без търсене на скрити алюзии, без съмнения на всяка втора страница за помислите на автора, събудени от биографичните данни за него, до които някак сме се добрали в търсене на забавна тема за неособено забавни купони, без сравнения, отегчение и пресищане. За съжаление аз не съм от чистите деца и текстовете на Луис малко ме понатъжават , тъй като очарованието в тях отдавна е изчезнало от качествения ми радар, и освен торбичките с змийска отрова друго не мога да предложа като реакция. Забавният някога текст е станал учудващо сух, песничките са досадни, абсурдът с детска логика е уморяващ. Приключенията на малки хлапета със синя кръв в знайни и незнайни земи омайни няма вече цвят, възрастните звучат по-скоро разумни, а действието не събужда желание да погледаш малко през очите на автора. Поредната закъсняла книга. Страх ме е да пипна Алиса вече, разочарованието ще боли потресаващо. Но пък за някой може да се окаже и приятно пътешествие в миналото, короновано с откритието , че чарът на отминалите дни може би не се е загубил съвсем в сивотата на порастването.