Български народни приказки

Ако не го практикувате това нещо чувството за хумор, живеете в сайтове за отглеждане на бебета с вегански пюрета, направени с изричното разрешение и тридневни ритуали за омилостивяване на лехата с моркови и бакла, или сте от искрените фенове на разни политически групички с атакистки наклон на срамотиите – по-добре не продължавайте четенето, че ще се обидите, разфучите и получите некой и друг апоплектичен удар. Аз това не искам, честна хелсова.

След Гримовия хорър от миналата година, Дежа бук и Сиела решиха отново да хвърлят по някой и друг интелектуален камък в бг мама вдъхновеното блато на живота и читателите с изряден маникюр, като зарибиха обществеността с чудовищно красива корица на мома – асасин и дракон – змейовец под прикритие, сякаш в началото или на особено усложнена и люспеста любовна игра, или току пред битка на живот и смърт, която може и да завърши с деус екс макина под формата на случайно прокапала от тавана жива вода, или на сапун. Между другото, интересно познание от стари времена – ако варите достатъчно дълго човек в казан с водичка, ще получите богат материал за био сапун с аромат на хипстърийска мас. Не, че давам идеи за бизнес, не, не и не.

Та, подлъга се народът и се зареди с по едно томче хем красота, хем някак една такваз патриотична, че да може да се наснима с байряка и риза с шевица до него, и да си мислят хората, гле’й го Х какъв родолюбец, че и интелектуалец се извъди. Но после дойде момента с антропоморфното лайно, дето се бута в манджата, крещи от корема на нечифтокопитни и копитни животни, и се свива да спи на топло у гащите на създателя си, и всичко избухна в дъга от кафяви конфети. Мда, всички си спомняме за Клан-клан-недоклан, но нито сготвеното куче, нито домашното насилие, и още по-малко говорящите екскременти с остра семейна привързаност не бяха част от топлия спомен на Каралийчевите версии на народни приказки.

Сега, ако сте гледали Саут Парк, то вас с говорящи купчинки дарадонки не могат да ви помръднат, заради Духа на коледното лайно, награждаващ всички яли доволно количества фибри еврейчета в навечерието на Ханука, но за останалите вероятно е била една неуханна изненада. Аз лично се покикотих в купчина меки възглавници и слава богу нямам нищо бастунесто да подкрепя гръбначния ми стълб по пътя на дебелите черва, и приех нещата както си трябва – с чувство за хумор и ясната представа, че и нашите прапра баби и дядовци са се въргаляли предбрачно в сеното, правили са си лайняни шегички и са си били чистокръвни Бийвис и Бътхед с пояси и фусти, колкото и да се опитвате да си ги представяте всичките като смели и горди ортаци на комитите. Някои може и да си били такива, признавам, но по-голямата вероятност е за нормални хорица, търсещи разтуха с глупави и страшновати историйки по седенките.

И като изяснихме произхода на ужасяващия милиони майки момент с врещящото лайно, нека ви разкажа, че всъщност кървава сеч и хитроумно будалкане ви очакват в останалите към хиляда страници почти автентичен поглед към онези нрави, за съжаление по данни оцелели само от последните няколко века робия, а не от гордите хански времена и царствата на по три морета, които са далеч по-приказен източник, но каквото останало – останало. Та, пригответе се за бащи, готвещи бебетата си, за да направят вечеря на Господ (и преди да сте скочили на бран – проверете си Библията, историята на Авраам), синове, избождащи очите на майките си, и майки, които никак не се посвеняват да си затрият отрочетата от странната позиция, че им е прескочена волята при избора на булка; родители, планиращи да си заколят наследниците, докато ги мият и бръснат, за да могат да си направят романтична вечеря на свещи; заравяне на хора в ями до шия, зазидване в мостове, разкъсване с коне, поливане с катран и палене, бутане в каци и ковчези в реки, варене на живо в гореща вода или мляко… и все така изобретателно и кърваво върви. Братя Грим могат да си циврят с нахапан претцел в ръка в ъгъла, щото бугарите го вадим дългия списък с упражнения по затриване, и си отбелязваме всяко по-креативно убийство с шарено байряче.

Откъм мръсотийки обаче няма да сте доволни, но има достатъчно компилации от автентичен еротичен фолклор, който ще докара някоя и друга въздишка, изпълнена с нега по отминалите времена на всяка една от онези неуспели ЦРУ агентки пред блоковете в старите квартали, че и техните майки, баби, и така нататък. Тук нещата освен кръвожадни, са доста премерени и учтиво загатнати по сексуалните теми, но домашното насилие, използването на жените за бездушна разменна монета, и приравняването на непълнолетните девойки до утроба, храна или две кози и три ярета от роднини, съседи и антропоморфни влечуги а.к.а. змейове, обаче са си тук, и оставят малко горчив вкус и лека засраменост дори и у не особено активно феминистично настроено същество като мен.

Ще ви направи впечатление вероятно и твърде подозрителната близост на нашенските истории до много западни и източни приказки, които някак са се довяли до нашите ширини. Тук са и Пепеляшка, и Красавица и звяра, и Аладин, и Танцуващите принцеси, и Принца с дървения кон, че даже и Барон Мюнхаузен. Което потвърждава за пореден път, че то оригиналните идеи не се случват толкова често, и просто се преразказват с различна степен на възпитание и жестокост в умовете на подрастващите слушатели по цял свят. Почувствах се като напреднал изследовател – етнолог, който открива у нашенско куп познати елементи от легенди и епоси, вдъхновили немалко световни съвременни писатели – фентъзисти, и за мен цялото преживяване около Българските народни приказки на Слави Ганев си бе напълно положително и усмихнато, с премерени дози възхита и гордост, че дори и Чума нас да не ни е газила тъй сурово, както Европата, сме си корав народ, кръвожаден и безпощаден, но и героичен, хитроумен и най-важното – оцеляващ.

За хора с правилен подход към живота и света, без очила на трибагреник, политкоректно настървени детски спомени и затвърдяване на стените в задните отверстия по рождение. И се надявам тази Коледа смелите създатели на спорни проекти – дежабукци, да отворят още веднъж вратите адови  и да ни зарадват с още едно – надявам се чисто естетическо – червено, дебело томче с чудовищно добра корица, сбрало истински фолклор от още по-забравени времена. Траки, прабългари, славяни, чернокнижници, богомили, византийци, боляри, невидели османлии – паметта им чака.

Advertisements

Старият Марс

Кой не знае дядо Мартина, дето ни залъгва от няколко десетилетия, че ще дойдат проклетите дракони и ще оправят цялата работа с ледените зомбита и злобните вестеровци, които от утробата на майките си се учат на великото изкуство Пре***и другарче. И Гарднър Дозоа ще ви е познат, ако си падате по компилации от задокеански разкази на фантасмагорични теми, особено в екип с белобрадия сериен убиец на любими книжни персонажи. И ето, че има техен сай-фай сборник и на български, след доста добрата, макар и спорна за някои като консистентност на качеството, фентъзи антология Разбойници, този път посветен на необятната тема за червената планета, криеща тайни и надежди на вероятно повече от една изчезнала цивилизация, включително нашата.

Наскоро имах удоволствието да прочета сборник с български фантасти, писан преди около половин век, и е смущаваща разликата във възприятията – докато нашенските погледи към висините са строго ограничени до собственото ни аз, намерило се на просто различно място, то американските братовчеди отправят взор към невъзможното, към различното, към красотата на неразбираемото, отминалото или неслучилото се, и простете липсата ми на патриотизъм, но този път май избралите патока Доналд са уцелили по-правилно нещата. Прелестите на един загинал пурпур, дишащ тихо в дюните прах от скрити зад погледа души на заспалите обитатели на един далечен във всяко отношение свят, ми е една идея по-близка до душата от това колко съм малка аз на фона на всичко останало. Вселенските мъчения на Адамс не бива да са ни основен начин на мислене, така де.

Старият Марс е онова преди сега, или може би това, което ще бъде по спомен или мечта на немарсианските ни наследници, търсещи нови възможности за смислен живот между звездите. Средновековни пътешественици политат срещу всички земни закони в небесата, и достигат за няколко дни време до червените полета на бленуващите звездобройци; призраците на отминали цивилизации все още живеят в етера на пясъчните бури, и тревожат здравомислещите земляни; местните видове, напълно различни от хуманоидите управляват царствата си на разкош и разточителство, даващи знак на днешните ни аз за едно самотно бъдеще на може би бивша в сините си краски планета без живи обитатели. Място на сблъсък на отказваща да бъде забравена древност, търсещо вариант за същестувание настояще и мечтаещо смисъл бъдеще, Марс е там, където скитате нощем, и в сънищата, и в кошмарите; там, където желанието за живот се ражда насред останките от нечия смърт.

Дали под формата на приключенско фентъзи в най-добрите канони на Джон Картър, или социален ескперимент за нашия вид в условия на абсолютно рестартиране на действителността, или космическа опера за битки и оцеляване между звездите, Старият Марс е калейдоскоп от сънища, фантазии, идеи, за абсолютно всеки фен на алтернативните жанрове и техните незаконни деца междустилията – очакват ви класическо фентъзи, космическа опера, постапокалипсис, твърд сай-фай, фантасмогични приключения, митпоетика, шантави забавни щуротии, и Муркок. Да, частица от великия, но почти непознат на нашите ширини майстор на фантастиката ви очаква в тази компилация, и дори тук конкретно да не ми е съвсем по вкуса с твърдия си подход към историята на червените измерения, и да предпочитам Елрик и компанията на мултивселената, все пак майсторските изпълнения са си винаги впечатляващ висш пилотаж.

Ако не си падате много по сериозната фантастика, но имате влечение към добрите идеи, които можещите успяват да предадат правилно в малък обем от думи, и да ви потопят напълно в атмосферата на съзиданията си – то качвайте се на летящата катамарана за червената планета, и да не ви притеснява невъзможността – само за лишените от мечти има липса на начин за постигане на желанията.

 

Да оцелееш като родител

Кой не знае за Майко мила и най-симпатичните кукундрели в интернет пространството с кодови имена Коза Белобрадова и Красита Хаджииванова? Две страхотни мацки, станали и страхотни майки, от типа, дето никога не се предават независимо колко тона пюре от био тиквички ще им бъде повърнато върху клетите глави от обсебени от демони малки наследници, или колко миниатюрни парченца лего ще им се впият точно в онази толкова нежна и чувствителна част на иначе обръгналото на сума ти години неудобни обувки женско стъпало, опознавайки ново измерение на болката. Като добавиш, че са и изключително приятно плеснати в устата, и изненадващо неизгубили остротата на чувството си за хумор, бързата мисъл и способност да се изразяват писмено в задоволителна претенциите интелектуалски степен, това е четивото за всички искащи да станат, станали или въобще не помислящи и да станат някога родители.

Не, няма да се убедите с адамантиева сигурност, че искате ей сега, точно ей тука, едно-две-три-осем деца. Не, няма и да се разубедите съвсем от идеята за малки хора с размер на диня, тръгнали да излизат от утроби през отвор, стигащ колкото да изтикаш дебеличък лимон с не малко усилия. Просто ще разберете, че това да имаш деца не е точно страшно, не е точно сложно и не е точно смъртоносно за мозъчните клетки, емоционалната чувствителност и еротичните отношения с партньора. Всичко зависи от вас и борбеността ви. Но ако ви тресне депресията – и от добрата стара фармакология и широките рамена на медицинския персонал, който ще ви тупне окуражаващо, че не сте сами на тоя свят и, мамка му, ще се справите със всичко, живот е това, все пак, всички го практикуваме.

Да оцелееш като родител съдържа не само много забавни истории, поглеждащи с искрена усмивка (е, понякога и леко пияна) към удоволствията на бременеенето, раждането и отглеждането на малък биологичен вид тип дете. Ще прочетете и доста компетентни мнения за ваксините, кърменето, храненето, осиновяването и въобще всякакви щекотливи теми, по които са изписани хиляди страници мнения от бг мами от цял свят. Но, моля да обърнете внимание – това не е книга, която да подминете с презрително стиснати устни и обърнати нагоре очи, съскайки „Т’ва е някаква епична глупост от отегчена безработна бг-мама“. Не, Красимира и Елисавета са точно онези майки, до които искате да стоите в градинката, и да ги слушате не защото са майки, а защото са готини мацки, които са се решили със всичките си мозъчни гънки на една важна стъпка в живота си и не мрънкат, или поне не по класически депресиращ начин, за това. А това е рядкост, огромна рядкост.

Та, ако искате да се посмеете, да се замислите, да си отговорите на някои въпроси, които винаги малко са ви смущавали, но или сте нямали кого да питате, или сте питали, и след това сте си удряли продължително и всеотдайно главата в някоя стена заради изключително лошия избор на събеседник по темата – то първият книжен проект, надявам се да не е последен, на дуото Майко мила – е вашата книга. Става и за четене в тоалетна, да подчертая за мъжката публика – даже и те ще намерят някои заслужаващи си материалчета, които да им правят компания при посещението на белия трон. Не взимайте нещата твърде сериозно и твърде навътре – за всяко решение си има време, и си има начин, просто трябва да се доверите на самите себе си да усетите кога е правилния момент. След това не че е лесно, но ще е забавно. Така поне твърдят най-шашаво-сладките хухавели в блог средите. На мен ми звучи кикотещо логично.

Ужасите на братя Грим

zx620_2884230

Да, да, знам че се казва Детски и домашни приказки, но който от вас реши да прочете някоя от тия истории на наследниците си, особено ако същите имат все още едноцифрена възраст, съветвам искрено да се запаси с найлони, тапи за уши и добър стоматолог, че да се справи поне частично с вълните от страхливи златни течности, писъците, продиращи мрака и зловещият всмукателен механизъм на палеца, който е увредил не е едно и две небца. Това – Кинг, Баркър, Лъвкрафт – пълни аматьори. Немските селяни отпреди само няколко столетия са си истинските деца на чумата, създали основата на всички познати и захаросани до ярко розово дисни истории и градски легенди с добър край, само че в оригиналите рядко нещо остава живо до края, независимо каква веселба е било.

Има няколко сюжета, които следва да ви набият в читателските главици основните очаквания от живота:

  • ако висите на клонесто дърво (става и хралупа, дупка, землянка, зловеща къщичка), и сте що-годе хубава девойка по бюргерските стандарти (пазва пълна, коси златни, глава празна) – със сигурност след много мъничко време ще мине някой цар, царски син, княз, благородник или средностатистически богаташ, който да се ожени за вас. Мда, без въпроси, проверка на химена и кредитното минало;
  • ако се съберат в една компания групичка принципно неодушевени предмети, между които има и камък – накрая всички ще умрат. Без камъка. Защото той ще им е сцепил несъществуващите кратунки. Въобще има ли камък в приказката, дори ей така споменат мимоходом – ще има плиснал се мозък;
  • ако деца си играя на улицата – ще се заколят. След това ще дойде майката, която къпе бебето, и ще направи бърза лапароскопия без затваряне на виновното дете. След което ще разбере, че бебето ѝ се е удавило във ваната, в която досега весело ще е пличкало, и майката ще се обеси. Бащата ще се върне от работа и евентуално ще умре от мъка. След години. Всичко, което започва с веселба и игри завършва под ножа, под моста, под дървото, под купчина зелки. Подчертаваме под;
  • ако през къщата ви мине хубавец с кон и златоткани дрехи – разбира се, че ще се влюби в най-малката от н на брой сестри. След което ще се окаже човекоядец. Винаги. Понякога ще е кротък разбойник, друг път просто разглезен извратеняк, плод на дългогодишни инцести, но винаги ще се яде млада руса девойка. Ще ме извинявате, ама досега едно смугло девойче не си го отнесе, това вече си е чиста дискриминация;
  • тръгнат ли произволна бройка братя на път – на всеки двама ще има заколен трети, който после ще се събуди от вечен сън зарад доброто си сърце, и ще измисли някое приказно наказание за кръвта си, пред което  Ханибал Лектър, Пъзела и креативният директор на Хостел ще хлъцнат от погнуса. Вътрекръвната кръвожадност очевидно е много внимателно възпитавана у тази нация с къси панталонки, дълбоки деколтета и срам от вдигнатата ръка. Разбираш Холокоста вече малко по-добре;
  • дори и най-неугледната повлекана, навлякла животински кожи, е предрешена принцеса, чийто баща я е искал за личния си харем. И винаги носи в пазвата си около пет кила злато под формата на пръстен, чекрък и макара. Говорим за наистина яки и носими пазви, с които не просто орехи, ами кокосови орехи може да си чупите очевидно. Изведнъж разбираш понятието за яка селска мома, и ако си мъж, със сигурност вече си кръстосал леко притеснено крака;
  • въобще тук хората умират да се ядат едни други, или да се оставят да умрат от глад. Храната е безумно малко, въпреки аграрните възможности на немските земи. Но пък след като все още се вързват на – царкинята отишла да пие до извора и родила близнаци, или пък Рапунцел и принца си поговорили малко, и изведнъж рокличките ѝ силно отеснели в талията – не е чудно от къде е положителния прираст на населението;
  • великаните кърмят с юнашка кърма. И мъжките. Най-вече те. Замислете се над този факт. Аз вече го правя;
  • всички принцове се сгодяват за княгини, след което изключително удобно ги забравят за една нощ, и  се женят за първата селска повлекана, която им е направила мили очи а.к.а омагьосала ги. Всъщност не употребявайте свободно израза мили очи, много по-зловещ е, отколкото сте си мислили, и включва обикновено стадо доверчиви чифтокопитни, глупак и остър нож. Сещайте се нататък;
  • дяволът е симпатичен и щедър тип, и ако не придиряте много за прекаран отвъден живот сред арфи и пухкави крилца, ще си изкарате страхотно приживе, само е задължително да позахабите хигиената на ниво крастав клошар и да изнудвате хората да ви дават най-малките си проклетии за лична употреба. Пък и винаги можете да хвърлите един добър бой на Сатаната, и пак да се въздигнете в очите на ключаря, щото що пък не.

С две думи – фантастично добър проект, който обаче трябва да носи едно червено кръгче 18+ на корицата си, или поне да върви в комплект за оцеляване на деца в тъмна стая след времето им за лягане – найлон, фенерче и светена вода, че иначе кошмарите за мокрите савани на починалите момиченца, бабите в подземията, кълцащи червата на местните красавици и търкалящите се кегли от кости твърде дълго ще държат практическа влага на невръстните си читатели. Все пак приказки, завършващи с „И накрая всички умрели“ надявам се не ви оставят грешно впечатление за светлина и обич всемирна. Но, фантастичен подарък за всички пораснали невярващи в Дисни измишльотини, и спомнящите си едно старо и непълно издание на същите тези приказки, където жестоката смърт, безмилостното осакатяване и приравняването на щастието до ежедневна коричка хляб си бяха точно така очарователно политически некоректни и озъбени в мрака. Така де, това са приказките на братя Грим, а не на братя Флъфипинк или Бътъркъп, и очаквайте най-класическата трактовка на дребните същества, чакащи те някъде отвън в гората, готови да ти вземат живота и душата само защото по пътя си не си получил помощта на стадо зайци, мравки или торбести вомбати. Какво, случва се.

Между другото, ако наистина ви е писнало от хлапето ви, и от нежеланието му да яде броколи, от желанието му да си носи гащите на главата, или въобще разни анархистки наклонности на подрастващото поколение, изразяващи остро недоверие към образователните ви методи – му прочетете приказка 31 от втората книга за инатливото момченце, и гарантирам , че няма да ви създава проблеми в следващите 40 години. Е, ще трябва да му плащате и психоаналитика за напълно лекото отклонение от нормите в стил Норман Бейтс, но хайде сега – броколите са по-важни.

Разбойници

64678044e1485a87da567253b62ee4ff

Коледа наближава, и мисълта – Какво да подаря на онова моето странно дете/приятел/партньор, който не си вади носа от книгата, освен за извършването на разни естествени нужди, а понякога – дори тогава книжният другар някак не напуска полезрението му? – идва по-бързо и от първото премръзване и начупване на кухи кости, последвало уж радостната гледка на примамливо бели преспи навън. Сериозно, ако ги хвана малките тарикатчета, които всяка година толкова силно се молят на добрия дядо по Коледа винаги да има снежна виелица – ще ги запозная със всички отсенки на лилавото, моравото и индиговото, на които е способно човешкото тяло, предупредени да са. Да, аз съм от изключително неполитически и некоректните създания, които не ще се посвенят да раздадат миниатюрни, но шамари, на всички ония дето си пожелават простотии, като сняг и лед например, без да се замислят за вечно изненаданите ни управници, ако от които съвсем зависи, ще чакат първа пролет за разчистването на бялата смърт наоколо.

Но, за подаръци си говорихме, и то книжни такива. На вътрешните естети ни се иска книга, голяма, дебела, с твърда корица, бяла хартия, да мирише на онова хубавото, заради което все още разни по-класически фашизоидно настроени читатели искат да горят на клада киндъли. И ето ви една такава – фантастично оформление, на пръв поглед великолепно съдържание, събрани разкази от именити писатели, и то под редакцията на злия брат на дядо Коледа – чича Ррррр Мартина – какво по-идеално. Ако това ви стига като описание – мигновено купувайте и мятайте под елхата, с надеждата кучето, котката или домашният пор да не изядат дара до празничната вечер – за целта , между другото, решението е не кофа портокали, а кофа играчки за гризане, и може да сте сигурни за почти ненакърнимостта на коледната украса. Е, наблегнете на почти.

Но… Има едно неписано правило при сборниците с разкази – колкото са по-големи, толкова повече текстове в тях са излишни. Да събереш на едно място истински думобогове като Мартин, Абъркромби, Линч, Геймън, Ротфус, със средно и въобще неизвестни писачи е твърде голямо предизвикателство, и за съжаление – рядко има желания ефект, а именно – да се запознаете с гениални, но неполучили популярност заради кривото настроение на Вселената автори, и да всмукнете на един дъх цялото им творчество. Всъщност реалността е, че си казвате, „Ех, тоя ХХ (ака фентъзи майстор) е просто нечовек, а този УУ ( ака непознатия) явно е с връзки“. Но поне няма да го казвате твърде често. Е, не много, особено, твърде често.

Нека наблегнем на диамантите в колекцията – част от митологията на Огън и лед на Мартин за лудите таргариени, които си заслужават отделна поредица и сериал, защото са по-покварени и жестоки дори от наследниците си, а имат и повечко живи дракони; страхотно пътешествие на един тайнствен пакет из всички ъгълчета на жесток и вдъхновяващ град при Абъркромби; изпълнено с много хумор мегалитно престъпление с открадването на цяла улица в безумните селения на Линч; фантасмагоричен пъстър геймънизъм в стил Никой никъде никога и една много топла, и едновременно смразяваща до кости история за псевдо пасторално фентъзи детство от Ротфус.

До тях като пълноценни скъпоценни камъни в короната са любимия ми Матю Хюз, който завърта много усмихната, макар и с повечко зъби история за няколко кисели богове и магьосници, точно в стил Джек Ванс; едно от най-динамичните дуота във фентъзийните вселени, за които съвсем скоро смятам да прочета доста повече – сър Хиъруорд и куклата господин Фиц на малко подценения у нас, но винаги на абсолютно високо ниво и в романния, и в разказния вид писане Гарт Никс; леко смущаваща любовна история, вероятно част от много по-голям епос, включващ отрови, оживели мъртъвци и безумни роби на Даниел Ейбрахам; злокобна класика с пътешествие в далечни пустини и мамещи пейзажи елегия на Филиз Айзенщайн, както и две доста приятни истории за уж призраци на Джилиан Флин и Лайза Татъл, написани в доста противоположни стилове, и не точно за този сборник, но доста интересни за четене въпреки леката си неадекватност.

Останалите истории са по-скоро ърбън и модерно фентъзи, което не е точно моята чаша охладено френско розе с ягоди. С повечко насилие, мръсни сделки, древно зло, на което настоящата ни цивилизация много му допада – въобще Дневниците на вампира плюс Свръхестествено плюс нещо там актуално, в което кръвопийците и демоните адски са с маркови дънки, Луботен и Прада. Което не значи, че са лоши, но оставя усещането за снаждане на две коренно различни концепции относно виждането за истински разбойници и маргинали в жанра на фентъзийното – половината разкази са по-скоро класическо фентъзи тип меч, магия и многообразна шантавост, а останалите истории са достоверни, груби и цапащи с кръв и други телесни и етерни течности, като точен ред няма, и желанието да прехвърляш някои и други страници, ако не и цели автори, си е твърде силно на моменти.

За пунктуалистите – останалите автори в селекцията на Мартин са Джо Лансдейл, Майкъл Суонуик, Дейвид Бол, Кери Вон, Брадли Дентън, Чери Прийст, Пол Корнел, Стивън Сейлър, Уолтър Джон Уилямс и Кони Уилис. Може пък точно те станат любимците ви, разнообразието не може никога да бъде провинение, но твърде големият хаос и нелогичност понякога може и да действат разсейващо и демотивиращо на читателя. Или просто си киселея, че нямаше повече абсолютно гениални истории, в които да се влюбя безпаметно. Купувайте и четете, и се навлюбете поголовно в коледния дух, защото е такова времето, и е толкова хубаво 🙂