Ейбрахам Линкълн – Ловец на вампири

Сет Греъм – Смит

Ебавките с класическата литература и свидната история в модернистичен хорър вариант се оказа един от любимите ми стилове напоследък и мога само да съжалявам, че може би има твърде малко изроди от моя тип, които са способни да оценят еднакво добре с многопластовите си умове хем оригинал на надживял времето си текст, хем и добре написана гаргара с него. Сет се оказа истински майстор на литературното франкенщайнство , и мой цвилещо ярък любимец, който спечели сърцето и джоба ми в момента, когато Лизи Бенет откъсна главата на първото си зомби в Гордост и предразсъдъци и зомбита.

Настоящият текст в истинското си лице ми е безкрайно непознат поради разни географски и интелектуални откъм предпочитания особености, които ме правят особено боса на тема американска история и Гражданска война до толкова, че да разпознавам Линкълн като грозноват дългуч с еднометров цилиндър, рошави бакенбарди и високо опънати чорапки, който дал началото на , ако питате мен, все още неспечелената война за признаване на негроидната като равна на бледоликата раса, намерила своя апотеоз в  изконния двубой на добродушно изглеждащия посивял Обама и мазния богат реднек тия дни за световно властничество . И до тук. Дневниците на Ейб Линкълн обаче са си истински и разказват историята на едно момче , тръгнало от нищетата, болестите и безкнижието, и стигнало по правилния начин до върховете на политиката на крилете на мечтата за равенство и свобода – обичайните причини, поради които американците много обичат да си пречукват най-симпатичните обществени лидери от типа на Кенеди и Лутър-Кинг. Греъм-Смит добавя едно прекрасно допълнение към тази така поетична елегия – а именно кръволочещи, day-walkers, извампирели изроди. И цвиленето почва.

Езикът е лек и четим, разните сравнително скучновати моменти на реална история се разнообразяват с изключително мръсни видения на разпарчетосани мозъци, разхвърчели се крайници, сборища на потънали в червеи и мухи остатъци от обилни вампирски угощения, декорирани с , признавам си, изключително логични обяснения за хода на войната и света , каращи те да се замислиш, дали това, което четеш е алтернативна история, или апокрифно истинна такава. Логичността на образите, мотивацията, действията е така наплетена в реалността, че страхът  от външния свят и дори белия ден те сграбчват по-реалистично отвсякога. Пипнатите снимчици пък допълнително натагят обстановката, обяснявайки ми защо толкова хора се връзват така яростно на писания за илюминати – рептили,  кемтрейлове или зайчета – убийци – просто всичко звучи ( и изглежда ) толкова на място, толкова близко, толкова обясняващо хилядите въпроси, които някога сме си задавали, че неизбежно се стига до така неизбежното питание – Ами ако е истина? За мое добро се надявам точно тази приказка за извратени създания на Сет да не е от грижливо завитите тайнства на великата американска нация, че иначе ни е просто спукана работата без няколко хиляди откачени идеалисти, готови да се простят с няколко кила собствена плът в името на по-висши цели от това да запазят изконното си право да подхвърлят три кила салфетки по задните части на еманципирана певачка с повече изкуствена маса от био-киборг в кръчма на Студентски град. Какво се заблуждам, загубени сме… 

Гордост и предразсъдъци и зомбита

Джейн Остин, Сет Греъм Смит

Разкошна книга! Ха, смаяхте ли се? Очаквано. За това книжле досега едно положително ревю не съм прочела и ми е безкрайно ясно какво не ви харесва, о вие нормални читатели. Просто това не е книга за много читави хора. Трябва да сте литературен изрод като мен, който на 12 се е потопил в първите марни вълнички на феминистичния романтизъм Остин – Бронте, изпитва ужас и съответно огромна защитна агресия към зомбита след една сцена от Зората на мъртвите мисля, където малкото момиченце отхапа мозъците на любящите си родители, очевидно гледана на още по-неподходяща възраст, и има изключително влечение към кик-ас мацки във викториански корсети и нунджаку. Ако не сте от моя тип, тая книга освен да ви подпира масата на терасата за друго няма да я ползвате, уверявам ви. Представям си неоромантичните про-викториански читатели как облещват неспокойно очи на изключително ритмично вплетените в повествованието сцени на обезглавяване на зомбита, нинджи и всякаква гмеж, сподирени от меки морни погледи между мистър Дарси и Лизи Бенет. О , свещен ужас напада меките души потопени в остроумните Остинови диалози, разкриващи и покриващи толкова романтика, погледи, въздишки и всякаква друга розова пикоч, прекъсвани оттук-оттам от някое зомби , опитващо се да погризка мозъчния карфиол на г-жа Бенет или майор Уикли. Ах, свежестта на красивите природни английски картини на непрестанен дъжд и вакли полета,  по които безславно припкат стада от немъртви, но не и негладни изроди. О, прекрасната мис Джейн нанасяща седемте удара на срама върху нежната си кожа с катаната на учителя Лиу от Шаолин… Прекрасната мис Мери тренираща в семейното доджо нови техники за обесване на противника на все още топлите черва от току що разпорения му корем… Нежна идилия… Не, сериозно, не може да сте добре , ако ви харесва подобно чудо. Въпреки потреса от горните редове, Гордост и зомбита си е уникален експеримент, а аз странните книжни опити ги тача много високо. Ако си позволите за момент да приемете, че Остиновите предразсъдъци никога не са били написани, и че зомбитата са само във филмите на треторазрядни режисьори, които Скротума изключително качествено и справедливо покрива с критикарските си нежни храчки, тази книга би могла, с много самоубеждение, позитивизъм и поне две-три водки да ви хареса. Само не се вглеждайте много много в оформлението – очевидно Вакон са бързали доста с изданието , та из книжлето ведро танцуват поне няколко размера шрифт, богато се експериментира с отстояния,  а граматическите и техническите грешки се сипят пестеливо, но пък постоянно, ей така за разкош на дребнави кифли като мен. Въпреки всичкото това – книгата си е „космически яка“ и бе моя почетен номер 100, прочетен в последните мигове на поредното ми десетилетие. ЧРД Ана Хелс!