Вой

Туй малко невзрачно сборниче е всъщност еманация на френския хорър , роден от умовете на извратени създания, които познават на някакво над-нормално ниво всеки личен страх на потенциалния читател и не се свенят да забият ноктите си достатъчно дълбоко в сивите купчинки реалност, прераждайки света в някакво подобие на кошмар без опция за събуждане. Имената на авторите са ми тотално непознати, с изключение на гения на странностите по френски Брюсоло, но това се дължи най-вече на липсата ми на франкофонски наклонности, а не на предполагаемата известност и майсторство на демоните в човешки обвивки, които са решили да ни разкажат за другата страна на ада в няколко изречения.

Едноименният разказ на Ришар Канал е доста въздействащ на детско ниво, когато най-добрите ти нечовешки приятели отключват пъкъла в душата ти чрез една нелепа смърт, и отварят портите на небитието с усмивка , канейки всички треперещи от злина и жажда за отмъщение бивши човеци да вкусят малко жива плът. Брюсоло участва с изключителна психария от типа безвремие – безместие, с обичайния му уклон към канибализъм и тотална липса на зрънце надежда. Малко финалът е скалъпен, но пък идва като глътка свеж въздух в сержовото безверие. Емануел Жуан и неговото Безконечно самоубийство пък разглеждат така преексплоатираните сценарии за края на света от ръката на озверели немъртви, като замества последните с депресирани безсмъртни. Е, резултатът е близък и хората са все така безпомощни пред неестественото. Темата за неумирането е синтезирана в космически мащаби и в разказа на Жан-Клод Дюнак Елате в моя дворец, където клонинги, дъги и изкуството за показно мумифициране се вплитат в странностен опус на тема евентуално тъжно бъдеще на прекомерно еволюирали мъртъвци. Останалите три разказа признавам честно не схванах достатъчно – твърде хаотични , съноподобни и напикаващо стържещи по детските страхове. Явно френските хоръристи имат тази способност да изсипват кофи шарени думи с ефект на наточени бръснарски ножчета, към които си политнал на излизане от банята. Серж Льоман, Жак Барбери  и Жан-Даниел Брек пускат хаоса из космоса, в безвремието между сега , утре и вчера, из съзнанията на масови убийци, суицидни момчета и тъмни безлики родители.

Въздействащо за ценители. Опитайте, ако ви понесе на съня.

Пеги Су и Призраците – Синьото куче и Сънят на демона

Серж Брюсоло

Това да дадеш на концептуален гений на хоръра като Брюсоло, изпитващ нездрав интерес към канибализма и оригиналните начини за обезкостяване на човешката физика, да прави детска книжка, която реално да е предназначена за деца,  е като да видиш урода Джейсън с трион и да си мислиш, че се е запътил да си понацепи дърва за зимата.  Пеги Су е поредица абсолютно нечетима за нормална детска аудитория, освен ако същата не принадлежи към новата вълна от бейби-готове или просто ви се иска да погледате как маса дечица обилно и уханно напояват креватчетата си в продължение на години , и правят не един и двама психоаналитици да запринадлежат към топ 100 на най-заможните хора във световен мащаб , и то в оптимално кратки срокове.

Би трябвало да има някакъв допустим максимум за трупове в детски книги – примерно нечия майка, любимото куче, може и някой прародител,  така, за драматичен ефект. В Пеги Су мъртъвците са плътен фон, усмихващи се на дебели канари и опитващи се да се съзтезават за приза най-изобретателна смърт. Светът на Брюсоло е подчинен на боговете ни, но не красавците с мълнии и летящи сандали, а някакви криви аморфни желета с много зло чувство за хумор , които за наш лош късмет са и на всичкото отгоре твърде отегчени и решени да изтрият с гумичка поредната си играчка , а именно нас – горките скучни хорица. Нашият спасител и едно-едничко упование е – познахте – дребно хлапенце с огромни лупи и прогресираща слепота, чието основно оръжие е … зрението. Не сме ли прецакани, мхъм? Пеги Су е достатъчно умен образ, за да си пази задника и да жалее нещастно по заобикалящия го хаос, без да може да направи нещо повече от това да погледне кисело настрани и да прогори леко шлиферчето на некое от божествата. И толкова. Брюсоло все пак се смилява и поставя някакви условности в този свят, подчинени на огромното ни предимство пред господарите, а именно че последните са толкова заскучали за забавления, че даже не се опитват кой знае колко агресивно да ни подпухат как си трябва, а по-скоро се занимават да полагат усилия да се поразвлекат с нашите жалки опити за отпор на неоспоримото.

А опити и коварни планове с подчертано оригинален привкус доволно има. В Синьото куче злите прозрачни създават микро свят с леки Кинг-ски мотиви, в който животните са с оруелска мотивация,  и застават едно еволюционно стъпало над човешкия вид, като си връщат за всички пухкави палта, панирани пилешки хапки и гладки кожени канапета, до които сме имали удоволствието като временно управляваща раса да се доберем и експлоатираме активно живите епидермални клетки на другите подвидове, едва отделени от кръвта им. Текстът е пропит с толкова мрачен хумор, че е повече от нужно да се внимава да не си представяме живо в съзнанието си нито една картина достатъчно образно, иначе са ни гарантирани часовете безсъние, редуващи се с повече от кървави кошмари. В Сънят на демона имаме повече фентъзийни елементи, като преминаване в паралелни светове с невъобразими раси и физични правила, като обаче лошите невидими прецакват няколко свята наведнъж и заплашват доста цивилизации да бъдат превърнати в буквално купчинки жив прах. Ужасиите и убийствата, без да бъдат детайлно описани, са толкова майсторски маркирани в текста, че оставят доста издрани следи в подсъзнанието, готово да квичи кърваво и  многочасово на сън. Най-големите чудовища са както винаги хората, а оръжията на невидимите срещу нас са собствените ни слабости като склонността към тъга, лакомията и вечното бленуване на друг живот. Хитро, да?

И все пак, в крайна сметка, въпреки всичко, това са детски книги и преко сили Брюсоло им слага по един почти щастлив финал, когато главните герои кротко погребат труповете на другарчетата си , и пак се връщат при скапаните си семейства, които е много, ама наистина много по-добре да ги няма точно в този момент, поглеждайки  някъде отвъд залеза в очакване на поредната извратена игра на създателите ни. За съжаление на българския пазар Брюсоло е трудно откриваем, а от Пеги Су бял свят са видели само първите две книжки от доста обемиста пореца в тринадесет засега части. Френските автори имат ужасния навик на всичкото отгоре да не бъдат издавани на английски, което прави пътуването ми в света на отчаянието на Серж повече от невъзможно към момента. Имам вече такъв разочароващ опит с Тара на Софи Одуен-Мамиконян , издавана на парче от Фют преди години, като и те наред с издателите на Пеги Су – Факел, също поспряха след втората книга. А има толкова европейски програми, които плачат някой да ги грабне и да наиздава истински хубави книги от анти-американски герои. А да не говорим колко плодовит автор е Брюсоло и колко експерименти в света на тъмнината е постигнал досега, на които се плашат радостно толкова много нации, но не и ние. Ех…

Железен карнавал

Серж Брюсоло

Поради някакви непреводими за мен причини си бях наумила, че това е сборник с фантастични хорър разкази на един от френските откачалници на словото Брюсоло, лично на мен по-ми познат като Акиро Сузука. Ама не бяха разкази, най ми беше нещо като роман – а-ла Лорд Валънтайн на Силвърбърг блъснат в стомахчето с железен ритник от неестествено ведър апокалиптичен Хелрейзър в добро настроение. Ммм, историята върви добре, макар и пренебрежимо гнусно и неотявлено дразнещо на ниво тотална липса на емпатия към близките хуманоидни раси. Имаме пътешествие през свят изкаран най-вероятно съвсем буквално от потна серия кошмари на автора, плод на нездраво храносмилане и сексуални неудовлетворености. Ще ви дам само малко примери, които биха накарали всеки рандъм психолог да вижда къща във Фиджи през погледа на морния си пациент – моретата не са пълни с вода, а с безусти джуджета, хранещи се през краката си, и пренасящи товарни лодки на ръце. Сещате се какво става с удавниците – джуджетата са и вода, и риби, и акули. А размножаването не беше много детайлно изяснено, и слава богу. Най-веселият град е въртележка на откачените самоубийци, водещи война на принципа избий до края възможно най-шарено всичко различно от човек, а и не само, с най-изобретателните и мъчителни способи. Боговете са им бивши престъпници изменени генетично в растения, животни и всичко по средата, подложени на толкова близко странен променлив прогрес, че те хваща страх от намекнатата възможност за ГМО способностите в царевицата за обяд. А описанията са повече от смущаващи. Смут е главната дума, изпреварваща с малко погнуса и поне с обиколка ужас. Анти-социално и не-хуманно постапокалиптично създание на особено  болезнена нощ. Повече за Железен карнавал не искам да споделям. Не е чак Виан, от който ме побиват все още тръпки, каквото и да говорят колегите четци, но пък остава тъмно горчива утайка в ума ми, която не бих казала, че ми харесва.

Островът на сенките

Акира Сузуко

Случайна или не, тази книжка има неподозирана сила и магия, която те кара да се чувстваш малко неудобно от спокойния живот , който водиш, и твърдата земя , по която стъпваш. Книгата е била замислена като поредица на френския писател Серж Брюсоло – едно по-натуралистично и гротескно фентъзи, както са и много от другите му книги, поне доколкото гугъл можа да ми преведе чисто френските фенски сайтове. Но до следваща книга не се стига. До колкото разбрах имало една по-младежки настроена книга, където се разказвало , че драконът е нещо средно между изкуствен интелект и извънземно, а самураят – заклещена девойка в свръх модерен скафандър, в който се сварява и изпарява скоропостижно. Как точно това е описано като за деца , пардон – младежи, умът ми не го побира. Книгата е сурова – говори се за човекоядство, оцеляване на ръба, лудост, психическо и физическо насилие, смърт и осакатяване – въобще от всичко по много , сбрано на относително малко странички. Почва отникъде , свършва наникъде. Книги тип сънища, след които ти се иска да даваш огромно тържество, че си  се събудил. За съжаление обречеността ми дойде малко много накрая, та не успях да се довлюбя като хората. Но препоръчвам горещо! А , да – и не се подвеждайте по анонса – няма никакъв свръхкомпютър, даже няма намек за технологии, всичко е някаква форма на феодална Япония изрисувана само в каляно сиво и лайняно кафяво.