Квази

Сергей Лукяненко

Факт, че познавам Лукяненко само от Патрулите, които ще си останат за мен образец за алтернативно качество и причина да се четат повече руски автори, въпреки че последното е по-скоро рядкост в плановете на родните издателства. Но въпреки, че в настоящата книга готини източни вампири няма, а вместо това са налични изключително омразните ми зомбита, това е Лукяненко, и задъханото действие, страхотните реалистични в нереализма си обрати, и, естествено, голямата руска душа са тук, и са онзи вид забавление, от който имате нужда в някои особено драматични в живота моменти. Най-малкото да разберете, че туй вашата драма е едно мъничко нищо в сравнение с инвазия на зомбита, която не спира. Никога. И всеки, който умре ще стане немъртъв автоматично. Вие също. И ще изядете мозъка на малкото си дете, докато е живо. И ще станете квази. С което минавате на ниво съвършен. Съвършено нещастен, съвършено виновен. Съвършено отговорен.

Може би така започва новата квази религия. Но какво е квази всъщност? След като умрете, и изядете нечий мозък, докато носителят му още е в света на живите, се събуждате отново. Кожата ви става в приятен леко антрацитен нюанс; превръщате се в супер силни копелета, които могат да скачат от терасата от четвъртия етаж, за да си приберат литналото пране от дръвчето пред блока; можете автоматично да си правите пластични операции, като си нагласите лицето с ръчички, и се концентрирате в една област до перфектно съвършенство, но ако сте многостранен талант не се знае новите ви некроневрони какво ще си изберат, като обаче нелогичното творчество не се включва в офертата. Новите квази са с хладен ум, точна пресметливост на обстоятелствата, и имат само по един обект на емоция. Е, често емоция всъщност няма. Ако описанието ви прилича на някой бивш шеф – замислете се дали случайно зомби инвазията не е започнала, но моля ви – не посягайте към мачетето. Хм, абе, я си го сложете в най-долното чекмедже на бюрото, че то не се знае.

Постапокалипсис със зомбита е последното нещо, което ще чета с настоящите си читателски вкусове. Но това е Лукяненко – с него всичко добива руския чар на прекалеността, на крайностите, на повърхностния класически екшън с онази над духовна близост, която е напълно недостъпна за отвъдокеанските автори. Квазитата са новия господстващ вид, и ще ги харесате до степен, да се замислите дали от мозъка на особено глупавата ви колежка няма да стане чудесен материал за ъпгрейдване на способностите. Въздигналите се – или иначе казано стандартните зелени разкапващи се зомбита, пък ще съжалите – това чака всички, особено старците, държани в нещо като концлагери – старчески домове, поради обективната възможност всеки момент да започнат да ръфат другарчето си по стая. А обществото, опитващо се да въздигне от пепелта и да се адаптира към новите условия с доста добър успех, ще ви накара да се почувствате горди – това, човечеството, е голяма работа, и вдъхва надежда, че предаването не е опция за вида ни.

Въобще очаква ви едно мрачно Лукяненко приключение, динамично, многообещаващо да бъде филмирано с някой руски Брад Пит в него, дано от Тимур Бекнамбетов, сериозно, друг не става, и връщащо вярата във възможностите на един залязващ свят като нашия. Понякога е хубаво да откриеш подобно усещане на такова абсурдно място – човещината, видиш ли, съществувала, въпреки ежедневните ни доказателства в противното. Е, поне в книгите я има. И да не си забравите мачетето.

Нескопоското

Сергей Лукяненко

72006369_1300049813_cover

Лукяненко не е само патрулите, или алтернативните фантастики, които преди време смели издатели подариха на своите читатели, което може би е и една от причината същите да не са толкова активни понастоящем както бяха преди. Понякога смелостта да издаваш страхотни автори има своята тъжна цена, която принуждава или да се издават допълнително тонове компенсиращи продажбите шитава лесносмилаема псевдо- литература за масите, или да се предлагат все така качествени автори , но много, много по-рядко. Стискам палци на Инфодар да подновят някой ден недовършените си поредици , чиято селекция в по-голямата част от случаите бе невероятно добър пример за класическо фентъзи и фантастика, които всеки почитател на измислените жанрове просто задължително трябва да има в библиотечката си.

Но за Лукяненко да кажем две думи. Та същият явно умее да създава и страхотно иновативно и все пак класическо фентъзи, което грабва и завладява с различността и динамичността си, украсено с онзи уникален руски нюанс на лека алкохолна лудост, която според мен се предава с кръвната група  – така де , убедена съм, че обичайната генетична структура на руснака е  х хромозома, у хромозома, водка хромозома. След Не е време за дракони, което остава едно от най-добрите заглавия от руски автор, които са ми попадали, Нескопоското е онази книга, която не е за изпускане от всеки истински радетел на приказността, или поне почитател на добри приключенски текстове с младежка руменина по бузките.

Преводът на текста е фенски и се намира само в страшилището за всички родни издатели Читанката, което за пореден път доказва нуждата и полезността на подобна платформа за четене на пропуснати по една или друга причина от мейнстрийма страхотни книги. Това, че е непрофесионален обаче, в никакъв случай не значи, че е на ниско ниво – напротив, дори аз въпреки очевидната липса на познания по руски, и само две години учене в училище преди мнооого, мнооого лета, не намирам нищо грубо, тромаво или недоклатено, както често се случва в уж професионалните преводни отрочета, които са ми попадали. Огромни адмирации за Клара Стоименова, която също е работила по поредицата за Огнения факултет на Алекс Кош – още една руска фантазийност, която ми легна на сърцето това лято. Явно си имам soft spot за братушките и това е. Но не харесвам Волен, или нашия Сергей, нещата не вървят заедно, да го подчертаем за политически пощурелите, които търсят под вола кокошка обикновено.

Сюжетът предизвиква постулатите и очакванията на класическото фентъзи, върви по утъпканата пътечка на клишето, но въпреки това му се присмива и се подиграва на идеята за умния невръстен принц, който отмъщава кърваво на убиеца на родителите си и бива подкрепен от всичко живо, юрнало се да си залага меките части само заради бляскавата идея за справедливостта. Реалността се сблъсква с фентъзийността, и малкият принц нито бива провъзгласен за владетел на света, нито пък заколен като майско агне, а просто пуснат с идеята да бъде опитомен дивеч за лов на бъдещия наследник на узурпатора. Приятелите на принца го изоставят с усмивка и логичното оправдание, че собствените задни части са много по-добри и мили от неговите задни части, така че заслужават малко повечко внимание. Предателството е нормално, заговорите – естествени, а прецакването на ближния от представители на всяка обществена прослойка – повече от очаквано. Бялото и черното вървят ръка за ръка, и нито обективната справедливост, или личните умения могат да променят каквото е писано според правилата на един доста реалистичен свят, дори и с присъствието на магьосници с по-скоро фокуснически умения, цветни феи – пристрастени към Мери Джейн и възможността да се изменя хода на времето по силата на пожелателното мислене.

Историята върви миролюбиво активно, стегнато и просто симпатично . Чете се невероятно леко, без излишества или затлачвания без смисъл. Хуморът го има като подправка, горчивината е умело премерена, а финалът удовлетворява и отваря вратата за продължения, каквито бих посрещнала с повече от широко отворени обятия. Това е то, доброто фентъзи. Просто трябва да се прочете.

Не е време за дракони

Сергей Лукяненко и Ник Перумов

1605_200

Сега, не бързайте да вадите сопите и отвратените физиономии. Знам, знам – Перумов е онзи богохулник, посмял да посегне кощунствено връз словото толкиново и да създаде някаква абоминация на Средната земя, уж невинен фен – фик, пък то обида кървава към светлая гандалфска памет. Спокойно, тук няма да ви занимават дилемите на дребни галфончета с космати петички или перчотенето на някакви еманации на злото във всевиждаща очна форма. Подгответе се за изключително впечатляваща колаборация между майстора на вампирите и маговете в най-добрия им съвременен вариант, който дори и върлите противници на Здрачните пухкави акита и техните деривати,  четат жадно и самоотвержено , и принца на руското фентъзи, осмелил се да настъпи по пръстчетата най-мощните орди поклонници основно зарад оназ велика руска душа, която държи да владее света, но все пак обективно погледнато човекът си може да пише наистина много добре фентъзи, и това е.

Не е време за дракони е блестящ пример за това , което приемам за наистина добро и читаемо фентъзи с ърбън елементи. Има я лукяненковата ръбатост на образите, онази типично руска странност , която импонира бясно на някаква част от славянската ми душа, има го и богатия цветен фентъзи свят, изпълнен с магии , кланове, легенди и онова усещане за различност, което всички фенове така отчаяно търсим. За мен единственият правилен начин за омесване на днешното съвремие и фантазийната нереалност, е само и единствено при пътешествие отвъд ръба на реалността , в повечето случаи благословено непредвидимо и случайно, на наше момче или девица, изплюти насред нищото , сред еднорози, грифони и говорещи жаби, с единия подивял поглед и паднало до земята чене за компания. За щастие руското пауър дуо уцелва точно тази ми слабост, и командирова тъжен, затворен , но стоически настроен привидно средно статистически младеж, насред свят с електричество и елементална магия, където чувството за дълг и нуждата от приключения не могат да се ограничат от глупости като икономическа криза, лихвени проценти или кариерно развитие.

С тънко чувство за хумор руските майстори на словото ни водят на едно шантаво пътуване в непознат, но лесно опознаваем и бързо възприеман от ума, настроен за други възможностни вълни, свят, в който всеки нърд, имащ колекции от екшън фигурки, специално елфическо име или тайни фантазии за Арвен / Леголас ( според предпочитанията ) , би намерил своето топло и твърде отдавна лелеяно място, към което душата го е водила от що-годе първия сблъсък със сивата маса от студена извратеност навън. За заядливите винаги ще има недостатъци – като да речем героят ни пак е единствения избран, много бързо напредва в адаптацията и загребва хубавиците на конвейр, но това е мечтата на всички фентъзи фенове – да бъдем специални, силни и различни, без това да буди съжалителните погледи на роднините или смущаващите неодобрителни цъкания на непознатите. Една от най-добрите книги за всички гийкове на тема приказност, с великолепен отворен финал, който не предполага конкретно продължение, а личен избор на читателя в собственото му творческо съзнание.

Магически битки, ярки силни образи, достоверна обърканост и зрелищна кинематографичност в добрия смисъл на думата. Може би е време за дракони. И техните убийци. Великолепен роман , който ме кара да тъжа, че няма много руски автори, до които можем да се докоснем днес на родния ни език. А си заслужава различната гледна точка, която никой хамериканец или дори чист европеец не може да ни даде. Остава ми само да прибавя и руски към колекцията ми от читаеми езици, и ще отворя огромните двери към страхотното източно фентъзи. Различното е хубаво, повярвайте ми.

Патрулите

 

Сергей Лукяненко

Изключително трудно име за произнасяне от бивш жител на Южна България – твърде много меки съгласни и гласни на едно място, и резултата е пихтиеста слуз носеща под формата на звукови вълни дразнещи вече обиграния ми западно столичeн слух. А такива интересни неща пише човека, че не ти е работа просто…
Когато чета преводна книга винаги се чудя – авторът ли е толкова добър, или преводача. Когато книгата е руска повече съм съгласна, че авторът е въпросния добър, някак си руския не ми идва като работен за преводач език, а просто като редактиране на рядък български диалект.
Патрулите са рядко четивни книги, с изключние на първата, ама аз съм си виновна, че гледах филмите. Не бива. Усещането за дежа ву не ми е много приятно точно в този случай. Но въпреки това начина на оформяне на книгите на уж несвързани, а по-скоро завързващи истории, идеите са суперменството криещо се в неподозирания различен, който има огромния шанс да си ти, и въобще героите – руснаци, алкохолици, избухливи, нервни, пълни идиоти са толкова масиращо радващи, че ти иде да тупкаш с опашка по пода от щастие, при условие, че поне можеш да си представиш опашка. Вампири, върколаци, магове и  колкото и да пищят за тази прословута различност – все пак прости хорица, дето могат да ти изпият кръвчицата и да се мотат из разни сумрачни дебри. Останалото си е чиста снобщина.
Чак гениални да са книгите – не бих казала. Не бих чела нищо от сайбър пънковете на Лукяненко – това не е моя стил. Но са силно четивни. Гордея се да се нарека фентъзи всеяд, и тази хапка беше много вкусна признавам, ама ако знаете и за какви други спорни книги говоря така ще се хванете за главата. В крайна сметка – и още 200 патрула да напише човека – педантично ще си ги вземам. Ама и Тучков да напише 2 част – първата съм на опашката. Който чете фентъзи знае що е Тучков и какво ужасяващо нещо значи да харесваш писанията му.
И как беше там – Городецки президент!