Руническа светлина

Джоан Харис

172339_b

За съжаление сладникавата проза на Джоан Харис така и не намери гостоприемно място в читателското ми сърце през последните десетина години. Рунически знаци – първата част от нордическата ѝ епопея, беше обаче нещо различно – мрачно, обречено, оригинално като сетинг, със силна малка героиня, толкова лесна за идентифициране с интровертния и непреклонен характер на твърде рано порасналото дете в мен, а и с едно доста приятно черно чувство за хумор, което всяко добро дарк фентъзи трябва да има. Затова и очакванията ми към Руническата светлина бяха доста завишени – и, разбира се, разочарованието не закъсня.

Рагнарьок е минал без особени последствия за света вече три години. Боговете живеят като окаяни селяни и се дърлят по теми като цената на порцелана, жътвата и времето. Малката ни протагонистка Мади расте и по тийнейджърски става прекомерно чувствителна млада дама, на която предстои леко сърцераздирателна среща с отдавна изгубената ѝ сестра Маги, която е доста наивна и тесногръда спъната глупачка от Края на света, което не пречи да надуе корема от най-лошия избор на партньор, обсебен на всичкото отгоре от доста неприятен стар бог, демон или каквото там се води Мимир мъдрия. Локи си има семейни проблеми с бивши жени и неособено мъртви деца; Тор, очовеченият му чук и освинената му жена са също втора линия на фамилни недоразумения, а хаотичните връзки на противоречащи си биологични видове и плодовете от техните изродски отношения не пропускат да поскачат, лазят, пълзят и съскат наоколо.

Хубава лудница, към която се прибавят ордите на Хел и Съня, и всичко става на доста прилично визуално мазало. А, тъй като няма абсолютно никакво значение за имитацията на удоволствие от четенето на точно тази книга – да си знаете – вдигат Асгард накрая и всички са щастливи, лошите са сега-засега мъртви, и се оставя вратичка за продължение, което аз лично ще пропусна. Защото е тъжно един прекрасен малък образ да бъде окепазен до нещо скучно и предвидимо, с който само родата му може да се сравнява по отегчителност. Има някой и друг добър комичен момент, като вълци говорещи на съвременен сленг или гарвани мърморещи на суров шотландски в оригинал, които не пропускат да се сбият или натъпчат с всичко за ядене наоколо, докато чакат да блеснат в ролята си на достойни сайдкикове. Боговете в ролята им на хора са ми винаги били протяжна картинка, и меко казано разочароваща. Хайде моля човешката простотия да си остане само нашо си нещо, не е нужно по-висшите видове да са толкова смотани, колкото и предполагаемите им подопечни. Но, да, леко е за четене, кинематографично, и що-годе добро YA фентъзи. Ако Джоан Харис е вашата любима писачка – ами, браво на вас, ще си имате приятно лятно четиво.

Advertisements