Приключенията на Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, Барон Мюнхаузен и Лукчо

Ено Рауд, Ерих Мария Распе, Джани Родари

маншон 1 маншон 2 165933_b 1348493460_priklyucheniyata-na-lukcho-dzhani-rodari.-1984

Вдъхновена от най-детския след юни месец в годината – септември, когато около 15-то число не се вълнувам толкова от наличието на трудово възнаграждение по сметката ми, ами от кошмари как ми се обаждат да ме информират, че трябва да се върна в първи клас поради някакви проблеми с документацията, и да не забравям да нося букет, пастели и блокче за оцветяване номер 4, реших да се поразвлека налазвайки някои от любимите ми детски книги , сред които цъфтят на първо четене вечните образи Пипи, Незнайко, Лукчо, крокодила Гена, Румцайс, Барон Мюнхаузен и трите джудженца на Ено Рауд. За мое огромно съжаление поостарелите ми очи виждат толкова тъжни неща в текстове, от които имам ясни спомени на невинно търкаляне от смях по килима , че усещането за безвъзвратно отминалите години става все по-горчиво с времето.

Сладките дребосъчета Маншон , Полуобувка и Мъхеста брада, които ме радваха с техните екзалтирани пътешествия из странни земи , преследвани от диви котки и зловещи плъхове, срещащи се с усмихнати тълпи прекомерно благодарни , но смешни граждани, и орди от пухкави игриви вълчета, сега вече ми изглеждат обагрени в съвсем различна чувственост. Маншон е меланхолично самотниче без самочувствие и приятели, Полуобувка се е превърнал в дребнодушно холериче с мъничко мозък и твърде високо самомнение, а Мъхеста брада е добродушен флегматичен старик, който оставя всички да се понесат на главата му във валс , само и само да има мир. Тъжноватата самота се прокрадва и в града , сред  преситените на странности жители, готови да отвлекат, вместо да поискат приятелство, а насилието над животните и нарушаването на природния баланс са си сурови еко теми, погледнати по твърде мъчноват начин за четене от човек, който има някакво отношение към тия „живите“ въпроси.

За щастие в историите за Барон Мюнхаузен няма и тресчица реалност – всичко е толкова пресилено и откачено смешно по старостилен начин, създаден само за забавление на четящите, а не за вмъкване на теми и идеи, отразяващи нечие лично мнение за начина по който животът трябва да върви. Абсолютно нереалистично, ненатуралистично и недостоверно , но великолепно. Войните се водят докато се прескача между изстрелваните гюлета, бързоходци минават хиляди километри за няколко минути време в търсене на бутилка добро Токайско, а пробойните в огромни кораби се запълват с хубави фламандски дупета , гордост на разказвача. Заради някое и друго намигване към Венера, самият Хефест изритва Мюнхаузен през оста на света , градчета биват зарити в полярни снегове до върха на камбанариите си, а най-добрият начин за измъкване от блата е естествено да се самоиздърпаш за косата. Още по-добро преживяване от спомените ми се оказа, ако е възможно.

А Приключенията на Лукчо си е революционна пропаганда от най-висока проба, наръчник за борба с окупаторите, богатите, благородниците и военните , и то само със силите на бедното простолюдие и партизанство, ако и същите да са просто наличностите в някой плод-зеленчук. Приключенски текст, много активен и леко тъжен, тъй като никога не се минава без жертви, или поне наранявания, тъга и отчаяние. Достоверен, и все пак различен от реалното и актуалното за времето на написване. Но не и беззлобен, не и независим, нито пък приказно добродушен, със всичките му затвори, мъчения, безсмислени убийства ( ако и да са на „лошите“ лимончета ), потисничество и ограбване на населението. Кога съм си мислила, че мога да нарека Родари дарк автор?

Ще продължа пътуването си в детството с Пипи, Румцайс и Гена, и дано се окажат така добри приятели, както някога, а не тъжно пораснали заедно с мен. А кои са Вашите позабравени книжни приятели?