Ромфея

Стефан Кръстев

romfea1

Не, Ромфея не е фея от ромски произход, както съвременно ограничените ви бази данни намекват, а древно оръжие, можещо да се мери по епичност с вероятно доста по – познатите ви катани, гладиуси или двуостри брадви, които сте свикнали да размятате в някоя виртуална вселена с по-добри условия на живот от този на средностатистически българин. Ромфея е и един – от където си искате погледнато – съвсем буквално запленяващ роман, танцуващ на ръба между реалността и тъмната фантазия, която може би понякога имате чувството, че ви наблюдава особено съсредоточено от някой ъгъл, точно на ръба на периферното ви зрение. Сюжетът се разстила някак очакван, и заедно с това непредвидим – познат на сърцето ви, напълно нелогичен на разума. Има нещо особено в такива текстове на подсъзнанието – сякаш ги четете няколко, които сте един – целият ви вътрешен легион от аз, под-аз и алтер-азо-ве. И всяка част от вас усеща различна страна на многофасетния куб от невероятности, криещи се в действителността под носа ви, нечакащи да ги потърсите или намерите.

Една леко банална любовна история на поиздъхваща откъм емоционален потенциал дългогодишна двойка, се разбужда от малко натрапеното присъствие на една изключителна и нетърпяща възражения личност от предполагаем женски пол, която се оказва не просто нимфа, ами и вероятно последния пазител на кентаври. Докато се чудите кога за последен път съвременна самодива ви е газила полянката пред блока, на вълни идват хилядолетните вещици, древните магии, творецът създал еманация на любовта от калта на живота. И заедно с тях – екипите наемни убийци от цял свят, малките селца, умиращи от гнета на гастролиращи обирджии с мургав тен, и онези държеливи старчета, отказващи да се предадат на живота или смъртта с онази упорита убеденост, че доброто трябва да предстои все някога. Вярвате или не – миксът от тези противоречащи си във всяко едно измерение елементи всъщност звучи някак… естествено. Свръх-естествено.

Стефан пише неволно увличащо, и отвеждащо в онзи читателски унес, който кара да прелистваш френетично треперейки всяка страница, но считаш за светотатство да прочетеш самия край. Е, добре де, като стане ужасно напечено, и кръв от любимия образ опръска листа пред очите ти,  напълно неволево отваряш само за секунда на финала, молейки се да прочетеш името на новото си алтер его като доказателство за нелогична жизненост. А героите са твърде силни и самодостатъчни, и дори и за минута преминали пред погледа, устремени  към смъртта от ръцете на диви вакханки или на гладиаторската арена, пак ще си ги спомняш дълго след това, на забавен каданс като от някой красив азиатски филм с много летене в короните на дърветата, посипващи черешови цветчета. И освен да зяпате с широко отворени очи, уши, уста, или с каквото там може да изразите физическо състояние на обожание и атавистичен ужас в едно – друга емоция не е никак на място.

Още едно приключение за душата, скрито зад ърбън с мистичен уклон и вариационна фантазия. Не, не може да се определи жанра с една, или милион думи. Просто книгите на Стефан Кръстев говорят на няколко различни физически езика едновременно, и е важно лично откритие, когато започнеш да ги чуваш. Ням свят, Далебор, Кланица за чародеи, Ромфея, Балията – светът се променя, и все пак една нишка от вечна нереалност винаги остава; уж невидима, но само за тези, които не я търсят. Е, засега аз се научих поне да се оглеждам дискретно за нея, търсейки картата към над-реалното щастие в текстовете на Стефан. Кажете ми, ако я намерите първи.