Размяната

Роджър Зелазни

След дълго пребиваване в забвението на отдавна издадените книги, отпреди един млад живот време, Зелазнийската Размяната получи нови дрешки и страхотен превод на Комата, и дом под крилото на издателство Сиела. За съжаление знаете сделката – втората част Лудият жезъл ще види бял свят в подобаващ осъвременен вид само, ако настоящето съкровище намери повече свои читатели, та нека се опитам да ви убедя да станете едни от тях.

Преди много години едно издателство Пан, специализирало се по настоящем в сборници с приказки, имаше собствена поредица на класически фентъзи и фантастични заглавия от добрите години на пишещите задокеански приятели на невъзможното, когато клишетата се наричаха все още нови идеи, и тепърва предстоеше да бъдат копирани от куцо и сакато в световен мащаб с променливо качество, но в обилно количество. Един от пионерите на по-сложните повествования, смесващи настояще или близко технологично бъдеще с мистериозни алтернативни приказни светове, е Зелазни, и освен великата му Амбър, ни е оставил и немалко други заглавия, които да заслужат вниманието ви, особено ако си падате по маргинални жанрове и идеи скачащи от сай-фай към епично фентъзи с лекотата на същий дракон с имплантирана огнехвъргачка. В последните години не едно от позабравените му заглавия видяха бял свят отново в нови преводи и страхотно оформление, та и Размяната е част от този поток, като според мен – една по-забавна част, най-вече за фентъзилюбци като мен.

Но за какво иде реч,  и какво разменяме в книжка с дракон и китарист на корицата, сякаш директно пристигнало от обложката на мелодичен рок албум от 80-те? В едно конкретно измерение си съжителстват –  да речем – кротко, два свята, или по-скоро го карат на активни периоди от студена и не толкова студена война. Единият е технологично развит на ниво няколко години световно господство на Илън Мъск, а другият е застинал в положение Властелинът на пръстените преди проект урук-хай. В първият природата е отстъпила смирено пред техниката, заместила дървета, насекоми и аромати с техните механични алтернативи, а във втория бодро припкат кентаври, четката за зъби е инструмент на злото, а един магьосник се опитва да вземе първенството по лошотия. И присъстваме още в първите страници на края на една вероятно епична битка, в която уж негативно настроените биват внимателно зарити под купчина камъни, а единствената издънка на древния и малко зъл магьоснически род бива предвидливо запратена в другия свят, откъдето предполагаемо няма да пречи на живота на плашливите селяци от феодален строй, които презират магия и технология с еднаква страст и страх.

Само че има едно правило за равновесието, което казва, че ако вкараш нещо от единия свят в другия, трябва да изкараш друго на негово място. Вкарваш бебе, изкарваш бебе. Но като не се прави проучване за семействата на разменничетата се оказва, че на мястото на дете на велик магьосник, вкарваш дете на велик технически гений, което е горе-долу същия таралеж в гащи, само че във втория случай – метален. Растат двете объркани деца с всички качества на семействата си и създават огромно неравновесие, натрапвайки магията в чисто техническо измерение, и изобретенията в свят на ниво от тип потни селяндури давят жена, щото не я болят яйчниците по време на цикъл,  ерго – е вещица. Двете измерения  – бавачки на натрапничета, полагат всички усилия да върнат статуквото, и младите ни юнаци се сблъскват след двадесетина години, в условия на притежавани по рождение различни сили, с еднаква мотивация да унищожат хабитатите си и техните обитатели, много малко морални причини да бъдат добри, и една жена, която в крайна сметка май никой не получава.

Очаква ви превю на титаничен сблъсък между неизбежно развиващата се технология, невъзприемана, отхвърляна и заклеймявана от недоучените обитатели на едно рурално и запретено откъм прогрес общество, и стихийно възникващата магия, оцеляваща по силата на древни правила и закономерности, неподлежащи на никой физичен закон или математическо уравнение, и пак в същото общество, за което всичко различно и ново е лошо, и дори няма значение с какъв характер е. Един вид Северна Корея с кентаври, в която древни мистици и актуални технолози се опитват да облагородят, но почвата отхвърля активно всичко, различно от ориз за покълване. Дракони ще се събудят от десетилетия сън, обсебени артефакти ще се активизират за живот, древни цивилизации ще подадат морна главица от историческите анали и ще започнат своето неизбежно ревитализиране, смесвайки реалности в почти катастрофална невъзможност.

Историята е великолепна в своето различие и лекота на повествованието. Няма многотомие, излишни обяснения, детайлности извън контекст. Характерите са ясни, ако и объркани. Мотивацията е младежка, и затова буйна и неразумна, подчинена на сили извън обсега на свободната воля, но и разбираема. Катарзисите идват и си отиват, доброто не винаги побеждава, но то и добро с конкретика няма. Героите спасяват първо себе си, а после околния свят може и да бъде пощаден. Едно от любимите ми Зелазниански упражнения по фентъзилогия с маргинални елементи, което бих препроръчала със страстта на зализано момче с чуждестранен акцент и спретната раничка, тропкащо на вратата ви да ви пита дали искате да си поговорите за неговия любим въображаем приятел. Понякога не е нужно да бъдем сериозни, сериозно.

Advertisements

Безсмъртният

Роджър Зелазни

1243_max

Според вкуса ми – доста добра фантастика с малко фентъзийни елементи – в далечно – далечно бъдеще, апокалипсис е помел света, предизвикан естествено от нас, малоумните обитатели на Майката Земя. Останалите мърдащи жители са се изнесли към близки и далечни планети, намерили са приятелски настроен извънземен вид , обагрен в синьо ( изненадка за търсещите оригиналности ), за когото да работят като му чистят извънземните варианти на тоалетни и му правят местния вид кафенце за закуска – един вид са открили новата Америка, само че с по-симпатични местни жители. На Земята са останали само еволюционното превъплъщение на патриотични атакисти , както и всички изроди, плод на радиация и вариации на биологични изменения, служещи обичайно за завърналите се с времето пълчища чудовища и демони, или поне техните малко поизменени аналози, от всите световни легенди и предания. Оставаше само Конан да се появи от някъде, но пък същия бива добре заместен от нови героични мутри.

Центърът на историята се движи около субект от хуманоиден тип с поведение в стил Джеймс Бонд, ама без джаджите, с неуточнена дата на раждане, криеща се в далечните времена на богове и вяра, който поема на пътешествие из остатъците от родната ни планета, придружавайки синьокож турист на малко културно сафари сред диваци, зверове и откаченяци. И всичко това разказано с леко чувство за хумор и активна приключенска атмосфера, каквато само Зелазни може да постигне. Дали в крайна сметка това е история за забравен бог, оставен в остатъците от домейна си от хората-плъхове, напускащи напуканата кора на кораба – майка, или просто междупланетна драма за неразбиращи се видове с остатъци и зачатъци на хуманност и анти-алиенистичност, зависи от гледната точка вероятно. Насвикванилите на зелазнианско качество няма да се разочароват.

Мега-мулти-хипер ревю Роджър Зелазни

Уважаеми читатели, смирено, коленопреклонно и усмивкоизбухващо ви призовавам да прочетете новото ми , умерено забавно, прилично сложно и доволно спорно мега-хипер-мулти-у-а ревю на работата на великия магистър на тъмното слово сър-принц-пер Роджър Зелазни в новия брой на Трубадурите.

НОВ БРОЙ

И да прочетете откъса от Зиндел. ГолЕмо нещо планувам около него да ви занимавам, пък дори и сама накрая… и войкинята си е войкиня 🙂

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.

Хрониките на Амбър

Роджър Зелазни

Това ми е първия досег до един от безусловно признатите  от всички фен клики гении на фантастиката и фентъзито. Да, знам, неадекватно е да съм такъв почитател на фентъзито като жанр, и да се насочвам към класиците на приказната фантастика едва сега. Но така ми върви четящото настроение, а то ми е безкрайно неадекватно и своенравно по дефолт. И чак сега нагазих в блатата на майстора на словото и световете на сенките, и не ми се излиза оттам.

Хрониките са великолепно епично произведение, една и съща история , развита в десет тома приключенска магия, с ярки и противоречиво силни характери, чиито имена са аватари на някои от главните „експерти“ – читатели във фендъм средите. Фонът е в непрекъснато развитие под формата на стотици паралелни светове, управлявани от еквивалента на гръцките богове в съвременна форма. Всичко ужасно много напомня на Светът на нивата, но Фармър все пак в бил първи и се усеща разликата между различните генерации магьосници. Всяка от десетте книжки си има своя строго индивидуален облик и допринася различно, но напълно логично за общото темпо на историята и внушенията и. Наред с магиите и екшъна се изливат цели пасажи с поучения за етика и морал, в комбинация  с авторовите размисли върху психологията, логиката и самото съществувание извън контекста на земната сянка и човешките ограничения. Първите пет книги редуват екшън ърбън фентъзи с дворцови интриги и фантастични елементи за пътувания между световете и измеренията, докато втората е по-скоро смес от хард приключенско фентъзи, класическо куестене и постмодернистични сюрреалистични етюди. На мен втората пенталогия за Мерлин ми е някак по-близка от първата за Коруин. За повечето хора е точно обратното. Не ме изненадва. Магията на Амбър е силна и действа по различен начин, но резултатът е един и същ – тотално влюбване в Зелазни. И не вярвайте на това , че поредицата няма край. Край си има, просто не е лесно смилаем, всичко остава там , докъдето стигат и нещата в живота – нищо никога не може да завърши, просто се изменя и продължава в следваща фаза, която може и да не сме живи да проследим, но  я чувстваме и в последния си миг с абсолютна сигурност как ще протече. Просто усетете книгите с онова вътрешното си сетивно читателско чувство. Магията на Амбър и по-добрия, истински Авалон си заслужават всяка страница.