Безсмъртният

Роджър Зелазни

1243_max

Според вкуса ми – доста добра фантастика с малко фентъзийни елементи – в далечно – далечно бъдеще, апокалипсис е помел света, предизвикан естествено от нас, малоумните обитатели на Майката Земя. Останалите мърдащи жители са се изнесли към близки и далечни планети, намерили са приятелски настроен извънземен вид , обагрен в синьо ( изненадка за търсещите оригиналности ), за когото да работят като му чистят извънземните варианти на тоалетни и му правят местния вид кафенце за закуска – един вид са открили новата Америка, само че с по-симпатични местни жители. На Земята са останали само еволюционното превъплъщение на патриотични атакисти , както и всички изроди, плод на радиация и вариации на биологични изменения, служещи обичайно за завърналите се с времето пълчища чудовища и демони, или поне техните малко поизменени аналози, от всите световни легенди и предания. Оставаше само Конан да се появи от някъде, но пък същия бива добре заместен от нови героични мутри.

Центърът на историята се движи около субект от хуманоиден тип с поведение в стил Джеймс Бонд, ама без джаджите, с неуточнена дата на раждане, криеща се в далечните времена на богове и вяра, който поема на пътешествие из остатъците от родната ни планета, придружавайки синьокож турист на малко културно сафари сред диваци, зверове и откаченяци. И всичко това разказано с леко чувство за хумор и активна приключенска атмосфера, каквато само Зелазни може да постигне. Дали в крайна сметка това е история за забравен бог, оставен в остатъците от домейна си от хората-плъхове, напускащи напуканата кора на кораба – майка, или просто междупланетна драма за неразбиращи се видове с остатъци и зачатъци на хуманност и анти-алиенистичност, зависи от гледната точка вероятно. Насвикванилите на зелазнианско качество няма да се разочароват.

Advertisements

Мега-мулти-хипер ревю Роджър Зелазни

Уважаеми читатели, смирено, коленопреклонно и усмивкоизбухващо ви призовавам да прочетете новото ми , умерено забавно, прилично сложно и доволно спорно мега-хипер-мулти-у-а ревю на работата на великия магистър на тъмното слово сър-принц-пер Роджър Зелазни в новия брой на Трубадурите.

НОВ БРОЙ

И да прочетете откъса от Зиндел. ГолЕмо нещо планувам около него да ви занимавам, пък дори и сама накрая… и войкинята си е войкиня 🙂

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.

Хрониките на Амбър

Роджър Зелазни

Това ми е първия досег до един от безусловно признатите  от всички фен клики гении на фантастиката и фентъзито. Да, знам, неадекватно е да съм такъв почитател на фентъзито като жанр, и да се насочвам към класиците на приказната фантастика едва сега. Но така ми върви четящото настроение, а то ми е безкрайно неадекватно и своенравно по дефолт. И чак сега нагазих в блатата на майстора на словото и световете на сенките, и не ми се излиза оттам.

Хрониките са великолепно епично произведение, една и съща история , развита в десет тома приключенска магия, с ярки и противоречиво силни характери, чиито имена са аватари на някои от главните „експерти“ – читатели във фендъм средите. Фонът е в непрекъснато развитие под формата на стотици паралелни светове, управлявани от еквивалента на гръцките богове в съвременна форма. Всичко ужасно много напомня на Светът на нивата, но Фармър все пак в бил първи и се усеща разликата между различните генерации магьосници. Всяка от десетте книжки си има своя строго индивидуален облик и допринася различно, но напълно логично за общото темпо на историята и внушенията и. Наред с магиите и екшъна се изливат цели пасажи с поучения за етика и морал, в комбинация  с авторовите размисли върху психологията, логиката и самото съществувание извън контекста на земната сянка и човешките ограничения. Първите пет книги редуват екшън ърбън фентъзи с дворцови интриги и фантастични елементи за пътувания между световете и измеренията, докато втората е по-скоро смес от хард приключенско фентъзи, класическо куестене и постмодернистични сюрреалистични етюди. На мен втората пенталогия за Мерлин ми е някак по-близка от първата за Коруин. За повечето хора е точно обратното. Не ме изненадва. Магията на Амбър е силна и действа по различен начин, но резултатът е един и същ – тотално влюбване в Зелазни. И не вярвайте на това , че поредицата няма край. Край си има, просто не е лесно смилаем, всичко остава там , докъдето стигат и нещата в живота – нищо никога не може да завърши, просто се изменя и продължава в следваща фаза, която може и да не сме живи да проследим, но  я чувстваме и в последния си миг с абсолютна сигурност как ще протече. Просто усетете книгите с онова вътрешното си сетивно читателско чувство. Магията на Амбър и по-добрия, истински Авалон си заслужават всяка страница.