Мозъчна нощ

След Гробищен танц, ето и още една брилянтна компилация от разкази, носеща странния мирис , освен на вехтошарски кашони, а и на онези времена, когато не се знаеше кой какво превежда, кой издава, откъде идва корицата и кой реално е автора на каквото и да е. Добрите стари времена , когато авторско право бе странна чуждица,  която малцина  знаеха съвсем точно какво значи, НСБОП май се занимаваха с по-важни неща от това да търчат по покривите на блоковете да търсят нелегални сървъри, а Криско вместо да гепи колите на невръстни мацки в мола, вероятно още е бил похотлив блясък в очите на потенциалния си баща.  Но това не пречи в смутните времена преди двайсет години да се пръкнат на българския пазар някои изключителни попадения и истински удоволствия за наострените читателски сетива за добро фентъзи, фантастика и хорър. Мозъчна нощ определено е едно от тях, и макар и чудовищно трудно за намиране, и обичайно в трагично състояние и за огромни пари, си заслужава всяка страница и секунда от времето ви.

Титулният разказ е български – на Радослав Райков, и е блестящ пример за минимизиращия ужас с необясним произход, цели и край, намиращ те сам и изпиващ най-ценното от обвивката наречена човешко туловище. Робърт Хауърд има чудесно включване от дните на Ктхулу кръга с разказа Чудовище на покрива, изцяло в готически стил и с тихо древно послание да си дочитаме книгите преди да се хвърлим в кацата с катран. Главата на Джулиан Кинг не е съвсем хорър, а  доста интелигентна история за бъдещето, банките и лекарите, и как днес трябва да си остане само тук и сега, а утрешният ден просто не ни е писан да се случи понякога. Изключително стряскащ е и психологическия ужас на Маргарет Клер разказващ за Картините на Леля Мюриел, след който не искаш да виждаш никой от далечните си роднини, особено тези вманиачени в рисуването. Хилъри Робинсън представя много добър фентъзи разказ с тъмни елементи и малко фантастичен привкус Чудовището от Белмара, който за мен ще остане любим с меланхоличното си спокойствие. Ал Викърс и Ор Форли се включват с доста прилични фантастични разкази, акцентиращи върху хуманизма, обречеността и геройството в моменти, когато човек трябва да надхвърли своята същност в името на неопределимото – съответно Нощта на Алтернатора и Зеленото общество. Черният хумор не липсва и тук, в Ден Първи от Пърл Джонстън и още една трактовка за началото на битието с много усмивка, и Случаят с психопата на Бари Мартин, който пък детайлно разглежда едно планирано убийство с трагикомичен край и може би заслужено назидание. Като говорим за правосъдна отплата такъв е и случая в Доверие на Алън Мюър, където убиец и жертва си разменят местата и все пак са равни до края. А като си помислим за този неясен баланс между палач и подсъдим е просто задължителен премного гнусния Гренада, 5 минути до полунощ на Бентли Литъл, който просто плаче за режисиране от някой наистина откачен гор режисьор. Сборникът завършва със странностен и приличен на титулния разказ на Сара Джоунс – Забавленията му, за необяснимото , краят и липсата на сила пред боговете.

За финал мога само да съжалявам, че вече почти никой не прави такива подборки, подчинени на жанра и добрите образци от него, навързани с редакторски усет и тематична нишка , сетивна само за ценители. Считам , че пазарът изпитва огромна нужда от добри и четивни разкази, подбрани от близо и далеч, от български автори и чужди такива, избрани заради качеството на написаното, а не заради имената, които евентуално ще привлекат някой и друг заблуден читател, като ги изтипосаш с огромен болднат шрифт на корицата. А някъде там на запад всяка година излизат и са излизали прекрасни приказни антологии под редакцията на великолепни автори и редактори от нивото на  Маргарет Вайс и Елън Датлоу, някак пренебрегвани и непотърсени от българските читатели. А кратките форми са толкова чаровни, самодостатъчни и удовлетворяващи по начин, който много романи така и не успяват да постигнат напълно. Липсват ми добри разкази , наистина.

Advertisements

Черният меч

След перголясалите извращения, така ядосали ме наскоро, бях съвсем изгубила надежда , че нещо ще разведри обострената ми критически надиплена читателска  чувствителност , но ха – ей ти пак изненада. Миниатюрно апокрифно сборниче, отпреди сигурно десетина години, ако не и повече, съдържащо три разказа или може би по-коректно е да бъдат наречени новели, в чисто героична краска – все пак под заглавието се мъдри гордо Героична фантастика , което се оказа лично за мен откритието на годината. Започваме с  класически , леко кратък разказ за Конан на Хауърд с малко Лъвкрафт намеци, завършващ разбира се с особено оригиналния финал как якия гигант награбва прясно освободената от вселенски ужас свръх-не-интелигентна , но боже мой колко красива кифла ,след като е потрошил някой и друг бог с прецизно оформените си бицепси.  Да ми се чудиш как мога да чета такиав неща и да ми харесват на всичкото отгоре. Продължаваме с най-доброто и основното в сборника – новела от Муркок от цикъла за Вечния шампион, по който напоследък съм просто фенски луднала, макар и да е злобно преведена като Черният меч, след упорити и не особено лесни издирвания от моя страна установих, че всъщност е Феникс в обсидиан – втората, ненамерима в оригинал в електронен формат книга от Мултивселената посветена на единственото въплъщение на Вечния герой , помнещо своите прераждания – мрачния и много смущаващ в отчаянието си Ерекозе. Тъмният финал и поетичната угнетеност на новелата е доста добре преведена, така че препоръчвам повече от активно горещо. Сборничето завършва с и една уж леко комична , но почти не усетих в нея каквато и да е лековата свежест,  новела на непознатия поне за мен Е.Е.Смит на героично-военно-свръхразумна тематика, която не е лоша, но бледнее малко като изпълнение. Или просто точно тази комбинация от теми ми идва малко в повече. Въпреки всичко остро препоръчвам книжлето като идеално средство за отмора и незаангажиращи емоции, макар че ако Муркок фантазията не те грабне на няколко нива, не знам какво би разтревожило в положителен смисъл нервните окончания на средностатистическия фентъзи читател.

Къл Завоевателя


Робърт Хауърд / Пламен Митрев

Да, малоумно упорита съм понякога. Въпреки горчивината в трахейката ми, продължавам да търся някакво писмено доказателство, че лудостта и изродщината могат да се предвидят. Е, не могат. Поне аз не откривам никакви зачатъци на болна психика в редовете на уж съвместните, а всъщност дописани в дълбока тайна, истории за Къл. Кой е Къл ли? Ами предполагам прадядото на Конан, ама с около 200 пра пред дядо. Героят е абсолютно идентичен на Конан, разликите са като между двама рандъм пияни рогати викинга, но ако е за спора, може да се каже , че Къл е малко по-умерен като характер и може би по-обран и приемлив като образ откъм морализаторска гледна точка. Книжката съдържа разкази за израстването на Къл от практически никой до цар на внушителни владения, които могат и да се възприемат като цялостно композиран приключенски роман. Харесва ми подредбата на такива истории , които и самостоятелни си имат завършеността и качествата на хилядостраничните им събратя. Краткият жанр е много по-труден от романистиката, особено за логорейни типове като мен, така че оценявам разказите и етюдите винаги преднамерено и субективно по-високо отколкото трябва. Сюжетът си е класическия – якият момък Къл куести яко из непознати земи, спасява де що може, и унищожава де що трябва. Простичко , лесно смилаемо и някак провинциално – натуралистично, като филия селски хляб с домашна лютеница и истинско сирене – хем засища, хем ти носи някакви мимолетни детски спомени, които въпреки всичко си топлят. Книгите за Къл и респективно Конан са това и само това – детски удоволствия, лесно преглъщаеми и добре проходящи през неособено взискателния ум на средно статистическия фентъзи читател. Какво повече да искате? За тези които се чудят докъде е Хауърд и откъде почва Митрев – никаква идея си нямам, но имам подозрения , че последният разказ на Къл сред римляните не е точно на Хауърд. Може и да греша разбира се. Но съм сигурна, че приключенията на Къл докато избива хората – змии си е Хауърдовски – чела съм го точно в тази му форма в изключително добрия за мен сборник Вирикониум, за който съм казала нещичко из блога си вече. Все пак мандахерцането с изваден меч и напрегнати гръдни мускули си е класика в жанра , особено пък в този. И между другото Къл е много галантен варварин ще знаете, и някак срамежливо нежен, като пъпчив пубер с прокрадващи се срамно-сластни мисли, характерни за поколенията отпреди трийсетина години. Най-малкото е свежо пък.