Време за промени

Робърт Силвърбърг

p0001347 1706646 SilverbergTime

По-скоро философски роман, отколкото фентъзи или фантастичен такъв. Леко объркващ. Силно въздействащ, макар и в някаква степен мъничко наивистичен. Меланхоличен, тъжноват и замислящ. Дори по-скоро умислящ.

История за свят отвъд звездите, в някаква форма на търговска империя със щипка технология, но  без приложение на космически пътешествия или вариативна генетика. Има телефон и нещо като бронетранспортьори, но пък няма пистолети или интернет. Умовете са ограничени от един северен манталитет на затвореност, с връзки подчинени на изгодата и липсата на първо лице единствено число или местоимения за личност или притежаемост. Религията е силно извратена в преклонение пред отчуждението и непознаваемото, любовта, където въобще я има , е по-скоро забранена, а страстите са низки и затънали до коленете в сива кал. И в тази нефертилна, откъм каквото и да било положително, среда, започва пътуването на един принц в доброволно изгнание, станал жертва на страховете и реализма, на липсата на семейни връзки или каквато и да е кръвна или средно емоционална форма на привързаност.

От негостоприемните ледове, през влажните джунгли, до пясъчливите лона на не съвсем умрели вулкани, се тътри едно духовно бягство от всичко познато и отчайващо студено, до абсурдната горещина на споделените чувства и изявените чувства. Душеразголвачи, егоцентрици, личности – все обиди в този сковаващ мисълта свят на Силвърбърг, в чиито дебри оставането е сигурна смърт за полета на фантазията. Няма и помен от богатата красота на Маджипур, нито от злокобния ужас на Кралствата на стената. Пътят минава през осакатените нива на погубеното самосъзнание, а не реално през ексцентричните сетинги на негостоприемна планета. И ме натъжава с тази си така достоверна сивота на бъдещето ни.

Не очаквайте хепи енд, край на този личен дневник на душевните терзания няма . Можем само да се надяваме някак надеждата да пробие през мъглата на закостенелите нрави без аналог и в най-интровертно насоченото човешко мислене. Защото време за промени идва. Макар че не винаги всички са готови за тях. В повечето случаи почти никой. Но това не променя нуждата от различност. Сега или някога. Там или точно тук. Революция по силвърбъргски .

Тайнствата на стената

Робърт Силвърбърг

jim_burns_kingdoms_of_the_wall

kwall p0000716 3652984951_851daf4c1b_z 9463817854_67691728e6

Признавам, че Силвърбърг ми бе познат досега единствено с магна опуса си за Маджипур, който си остава любимата ми книга на всички времена, ненадмината от никой фентъзист или фантаст досега в читателския ми опит като красота, мащабност и богатство на различията в нечовешки неестествен свят. Кралствата на стената, странно преведено като Тайнствата на стената в нашето издание на български език, е не по-малко значима в разкошната си различност , водеща ни сред скалистите върхари на негостоприемен свят, с обитатели в чиято хуманоидност не бихте се осъмнили чак до последните няколко страници епичност.

Роман за един невъзможен свят, привидно примитивен, но всъщност с далеч по-развит потенциал на личните възможности от нашия. Всички селца, всъщност многохилядни градове в низините, дават своя годишен доброволен трибют като 40 от най-личните им младежи, избрани сред хиляди други желаещи, като поклонници за свещеното пътешествие към безличните богове на една изпълнена с мистификации полу – реалност. Избраниците все пак не са най-добрите, а най-удобните за жертва, и в крайна сметка –  най-пригодните за тежкото пилигримство в търсене на мъдрост от онези, които са забравили за своите създания – миряни. Кралствата … е написана като дневник – изповед на единствения запазил напълно ума си пътешественик до върха на радиациония ад – свещена планина , основа на вярата на един странен народ, можещ да управлява умствено полови белези и физични данни, но все пак и ужасно податлив на светкавични мутации и генетични изменения на психологическо и физиологично ниво, разкъсвайки ограниченията на днк-то и приемливите за разума форми и възможности, по волята на по-висши природни или божествени сили.

Пътуването на обречените жертви преминава през ужасяващи планини, злокобни долини и ужасни пещери, населени с хиляди от провалилите се прежни трибюти, предали се на унищожителната радиация, превърнала ги в създания, по-долни и от най-нисшите представители на животинския свят във физическо и умствено отношение. Странна смесица от хорър и фентъзи, с щипка фантастика, идваща с първия истински човек в крайна форма на тежка лъчева болест, водеща до сблъсъка между изконна вяра и логична реалност, унищожаваща цялата основа на здравия разум, и заменяща го с океан от възможности , противоречащи на всеки възможен закон, мит или фантазия. История за ограниченията, за битката с правилата и егото, за водачеството, отговорността и нивата на всевъзможна емоционална интелигентност.

Зад зловещата приказка с много смърт, мъчения и загуби се крие идеята за съзряването, следването на целта в живота и вземането на противни на собственото аз решения в името на висши идеали и нужди. Философия и бунтарство, магия и битка, ужас и самота. Трудно е да се пише за толкова сложна постановка на идеи и внушения, които се опитваш да възприемеш максимално повърхностно, за да не се наранят собствените ти вярвания и мечти. Мащабен текст, който завладява сетивата и подчинява ума на още една странност , още една възможност и още един кошмар. Великолепна книга, по-важна и истинска като емоция от всяка локва реализъм, която ни опръсква ежедневно. Няма как да не се влюбиш, дори и малко насила срещу очакванията си. Такъв си е Силвърбърг, без да очакваш и си вече омагьосан до живот.

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.

Замъкът на Лорд Валънтайн

Робърт Силвърбърг

Не помня колко пъти вече съм чела и препрочитала тази книга.
За първи път геният на Силвърбърг безмилостно ме застигна на твърде малка възраст, когато единствено и само приказките ме вълнуваха. Не че и сега не е така, просто с времето мега технологичната фантастика и историите за (не) далечното управлявано от компютри бъдеще така и не ме завладяха. А тази книга спокойно може да се нарече приказка, и то не само за възрастни. Просто така наречените възрастни ще разберат смисъла, а децата просто ще четат за един красив свят.
Оригиналност в историята вече не намирам. Може да е била първата от своя вид, но чак толкова исторически подробности не знам. Харесва ми всеки, който може така детайлно и многоцветно да създаде един цял свят, с достатъчно усложнено общество и човешки напомнящи нрави. По странен начин книгата ми прилича на една не много популярно творение  ( поне за мен ) на Урсула леГуин – Лявата ръка на мрака, която все се заричам да допрочета, но не успявам, основно заради неприкритото приветстване на транс и  хомосексуализма, вплетени в идеологията на едно цяло несъмнено уникално мъжко феодално общество на хермафродити или хора почти с избор за своята сексуалност. Напомня ми на един виц, в който лекарите не съобщават вече пола на децата, а казват на притеснените родители, че то детето само ще си реши какво ще стане като порасне. А аз такива вицове не харесвам. Малко съм консервативна, знам.
Замъкът е доста по-„нормална“ в това отношение книга. Бих могла да я опиша като рицарски роман за чужда планета, но това описание ще отблъсне много хора, принципно неразбиращи идеята за рицарския роман, като нещо хубаво. Прилича ужасяващо много на сценарий за игра. Даже бих могла да се закълна,че съм намирала различни идеи и части от нея в игри от близкото минало. А че съм намирала подобни заемки в други книги, това даже не го обсъждам.
Замъкът е една прекрасна книга, защото е просто образец за създаване на светове. Ако някой ден мога да си създам собствен реален свят благодрение на така бързо развиващите се технологии, ще се опитам да го направя толкова пълнокръвен и многообразен като този на Силвърбърг. Гениите никога не трябва да бъдат подценявани.