Вещиците

Роалд Дал

roald

Ако някой каже , че това е стандартна детска книжка – ще го цапна с нещо тежичко по кухата главица. Най-близкото ми определение до творението на Роалд Дал, а и предполагам за по-голямата част от работата му по принцип, е някаква вариация на детски хорър – изключително смущаващ жанр , за който нямам капацитет безусловно да определя кой всъщност има силите да го чете. Не мога да си представя едно дете да се запознае с вещиците на Дал, и след това да може да спи без да се напикава от ужас поне няколко месеца. Признавам, за такъв ефект вероятно се иска истински майстор, който хем ти разказва съвсем си измислена история, която лесно можеш да обявиш като поредното не – опасно шантаво хрумване, хем някак натиска правилните копчета на атавистичните страхове, и  неконтролирано тръпки те побиват на всяка страница, невинно ошарена с повече от грозни картинки, и изпълнена с лековати разговорчета и уж справедливо наказание над онез лошавите.

Защото тук лошите са си мамата -си- трака- лоши. Няма сива емоционална междина, няма правдоподобни обяснения на грешките – злите са зли и заслужават мъчителна смърт, която ако идва от ръката на десетина годишно хлапе и престарялата му баба в стил Ван Хелзинг в пенсия, на автора явно му се вижда най-справедливо. Въобще идеята за смъртта тук е буквално издигната във фикс идея, която няма много общо с някаква тъга или конкретни самосъхраняващи мисли, а се носи на вълните на някаква свръхчовешка индеферентност , където дали загиваш ти, родителите , лошите – все тая, няма да си ги слагаш на сърце, я. Може би това е правилния начин да се възприема края , но това не прави гледната точка в обявената за детска книжка малко стряскаща на първо четене.

По принцип такава странност се предполага да ми харесва, даже да се влюбя и да стана откачена роалдалска фенка, но това при мен не се случи. Сякаш съм видяла призрак в огледалото, и някак не искам вече да минавам покрай тъмен ъгъл с отворени очи. Странни неща ме стряскат, вярно е – стотици страници и часове слашъри и вампирско разкостване ме прозява, а тук детенце , превърнато в мишка, уреждащо смъртта на стотици магьосници с кръвожадната си баба, разбира се с най-добри подбуди, ми смрази кръвта с неочакваността си. От Джон Конъли насам не съм била така изненадвана, но за разлика от преклонението ми към тъмните приказки на същия, тук изпитвам желание да не влизам отново в главата на господин Дал, че кой знае колко скелета от личния ми емоционален гардероб ще изпаднат. Желая ви повече късмет от моя с чичо Роалд.