Джеймс и гигантската праскова

Роалд Дал

За мен винаги Роалд Дал е бил малко твърде особен писател, че да бъде с лека ръка наречен детски или любим на толкова много поколения, както обичат да се изразяват масово разбираемо, но поразително неточно, по разни предавания, сайтове и каквато там друга масова медия, запазила сантиментър място за култура, си изберете. Смъртта твърде леко стъпва из писанията Далови, и с някак твърде ведра усмивка отнема с голямата коса както лошите на финала, така и добрите, обичайно съвсем в началото. Първи падат принципно родителите, защото явно интересни детски образи могат да са само сираците, и то по възможност кръглите, попаднали при крайно зли роднини или съвсем непознати хора, и познали висини във страданието, за да си заслужат трошиците магически прах в живота си. Което си е малко спорна сделка.

И тук правилото за бум-бам-няма тати-няма мама влиза в сила, и милото хлапе Джеймс става пожизнен роб на двете си лели, гротескно съвпадащи почти по всяка описателна точка с поизгнила хелоунска тиква и поразмъкната сламена метла. И те са зли, о, колко са зли, и понякога си пеят. Или поне римуват. Въобще в тази книжка пеенето е на по-голяма почит дори от хобитската епопея. Отнякъде обаче се появява странен непознат с дъх на полузабравен в хладилника труп, и предлага малки живи магически хапченца, ама този път без ясна цветова категоризация и без врещене в лицето „Ти си избрания“. Не, тук няма да спасяваме света, а само едно малко тъжно момченце. И спасителката, ама не в ръжта, ще е една гигантска праскова, която ще го оттърве от всички излишни роднини, и ще го събере с приятели, които са пълноценни вредители, гадове и практически гигантски насекоми, от мисълта за които всяко нормално дете ще се напикава с десетилетия.

Но нашето малко страдалче Джеймс е готово да приеме всяка подадена ръка…лапа…хитинов крайник…каквото там имат калинките, и така се почва одисея в морето, в небето, до насред широко скроения Ню Йорк, където и огромен плод, от който тече непозната лепкава субстанция, ще има своя шанс за американска мечта. Включително и дебелишките паразитни форми на живот, очевидна рода на Спайдърмен, Антмен, Роучмен и всякакъв Насекомомен, живеещи из него, също получават своя шанс за добър брак, хубава работа и къща в предградията. Ако питате къде е смисъла – няма такъв. Има песни. И е някак забавно, дори като пропускаш всичко в мерена реч. След Вещиците дори една гигантска праскова за масово унищожение не може да ме впечатли, и толкова.

Вещиците

Роалд Дал

roald

Ако някой каже , че това е стандартна детска книжка – ще го цапна с нещо тежичко по кухата главица. Най-близкото ми определение до творението на Роалд Дал, а и предполагам за по-голямата част от работата му по принцип, е някаква вариация на детски хорър – изключително смущаващ жанр , за който нямам капацитет безусловно да определя кой всъщност има силите да го чете. Не мога да си представя едно дете да се запознае с вещиците на Дал, и след това да може да спи без да се напикава от ужас поне няколко месеца. Признавам, за такъв ефект вероятно се иска истински майстор, който хем ти разказва съвсем си измислена история, която лесно можеш да обявиш като поредното не – опасно шантаво хрумване, хем някак натиска правилните копчета на атавистичните страхове, и  неконтролирано тръпки те побиват на всяка страница, невинно ошарена с повече от грозни картинки, и изпълнена с лековати разговорчета и уж справедливо наказание над онез лошавите.

Защото тук лошите са си мамата -си- трака- лоши. Няма сива емоционална междина, няма правдоподобни обяснения на грешките – злите са зли и заслужават мъчителна смърт, която ако идва от ръката на десетина годишно хлапе и престарялата му баба в стил Ван Хелзинг в пенсия, на автора явно му се вижда най-справедливо. Въобще идеята за смъртта тук е буквално издигната във фикс идея, която няма много общо с някаква тъга или конкретни самосъхраняващи мисли, а се носи на вълните на някаква свръхчовешка индеферентност , където дали загиваш ти, родителите , лошите – все тая, няма да си ги слагаш на сърце, я. Може би това е правилния начин да се възприема края , но това не прави гледната точка в обявената за детска книжка малко стряскаща на първо четене.

По принцип такава странност се предполага да ми харесва, даже да се влюбя и да стана откачена роалдалска фенка, но това при мен не се случи. Сякаш съм видяла призрак в огледалото, и някак не искам вече да минавам покрай тъмен ъгъл с отворени очи. Странни неща ме стряскат, вярно е – стотици страници и часове слашъри и вампирско разкостване ме прозява, а тук детенце , превърнато в мишка, уреждащо смъртта на стотици магьосници с кръвожадната си баба, разбира се с най-добри подбуди, ми смрази кръвта с неочакваността си. От Джон Конъли насам не съм била така изненадвана, но за разлика от преклонението ми към тъмните приказки на същия, тук изпитвам желание да не влизам отново в главата на господин Дал, че кой знае колко скелета от личния ми емоционален гардероб ще изпаднат. Желая ви повече късмет от моя с чичо Роалд.