Станция Пердидо

Чайна Миевил

Не знам поради какви причини подходих към Миевил с огромна многотонна торба с очаквания, и , естествено, останах леееекичко разочарована. Човекът, имащ всички основания да съди именуващите го роднини , нарекли го на дребен жълтеникав милиарден ядящ кучета народ, е гениален – да, умопомрачителен стилист – със сигурност, с толкова шантави идеи и кошмарни герои, на които даже Баркър би проточил по една завистлива лига – повече от гарантирано, но хареса ли ми? Ами, не точно. Миевил е свръх интелигентен сай-фай хорър фрийк, и текстовете му са просто смазващи откъм оригиналност, но Станция Пердидо просто не ме грабна и туй-то. Ню Кробузон е главния герой – пъплещ, бълбукащ, клокочещ, разлагащ се, умиращ и живеещ град, населен с абсолютно шантави форми на живот, комбинация между кошмарите на Том Бъртън и полюциите на Гилермо дел Торо. Примерно една от главните героини е червен хуманоид , който вместо глава има просто голям бръмбар, и прави скулптури от собственото си ако, примесено с шарена слюнка и оформено естествено  с неземен анус, който се намира някъде под темето и. Главните лошковци са хърбави хермафродитни молци убийци, съществуващи на няколко пси-нива, хранещи се със сънища, и серящи кошмари. Имаме и един оскубан мъж птица, ходещи кактуси, видоизменени хуманоиди , обичайно наказани поради съмнителни престъпления – на една жена, убила детенцето си в пристъп на следродилна депресия и присадиха ръчичките от трупчето на физиономията за наказание. И тя беше просто спомената, хей така между другото. Изроди много, ама наистина много. Такива кошмари не сте имали, честно. Но за мое огромно  съжаление Пердидо е написана като малко пообогатен сценарий – с всичките му реплики, забележки за декора и емоционалните изражения, костюмите, реквизита и спец ефектите. Светът на Миевил е сякаш претърпял ядрена зима и индустриално-политическа революция рандъм фентъзи сетинг, минал през яка месомелачка, след която героите са слепени на изхода кой с каквото дойде. Трудно е да се разкаже. И въпреки това не се трогнах. Даже и повече от странния социален финал не успя да ме мръдне. Миевил обаче ме спечели. Обичам перчещите се автори, които мрат да навират в лицата на читателите и критиците си колко много по-добри са от всички дишащи на тази земя. Ама Пердидо ме загуби. Мракът в душите и псевдо морала ми дойдоха малко по-тежки отколкото съм свикнала да преглъщам без усилия. Ако някой се наеме да преведе още от г-н Чайна (таун) ще го попия и него, пък нека ми е гадно след това.

Advertisements

Ричард Бах – неуспели илюзии

Почувствах се длъжна да напиша няколко реда и за самотния летец подвел цяло едно поколение, че любовта съществува. Истината е, че най-хубавите си книги написа с Лесли – книгите заради които му повярвах. Истината е, че след като се разведе с нея започна да пише посредствени и неясни книжлета. И спря да бъде издаван активно. Ето в какво се превръщат мечтите. Реално. По-скоро не, освен ако не се събере с Лесли. Сапунка рулз.

Едно и другите реалности

Ричард Бах

Цялата история около Ричард Бах е доста интересна сапунка, която баба ми би обожавала, ако някой се хване да я филмира. Все пак, за да се презастраховам, все си мисля,че някой негов фен режисьор вече е поработил над тази идея.

А тя е идеално проста и затрогващо романтична. За душата-близнак, онази soul mate, която те чака някъде там и си е само за теб. И за още една купчина подобни души-роднини, които само те чакат в отвъдното, за да те прегърнат и потупат по рамото по повод добре завършения живот.

Цялото творчество на Бах, вдъхновено от красивата му, но за съжаление вече бивша съпруга Лесли Париш, е просто затрогващо наивитетно и приказно идеалистично. И в крайна сметка всичко си и остава една приказка, след разводът им, кратко обяснен като – ние поехме по различни пътища , имахме своите непреодолими различия или нещо подобно, но твърде клиширано и извиняващо се някак на милионите полу – разревани и много разочаровани невръстни фенове по целия свят. Един приятел почти получи нервен срив като чу новината, след което се разпадна и връзката с тогавашната му голяма любов, която една гледачка го убеди доста настоятелно, че била душата му близнак. Представих си вълни от масови самоубийства в Америка, и гледах доста внимателно новините, но за моя радост не се стигна до там.

Мост през вечността е друга аналогична на Едно книга, в която идеите са почти същите, стилът е почти същия, и въобще все едно се чете една и съща безкрайна книга за любовта и безвремието.

Всъщност Бах ми харесва точно за това. Нали знаете как, когато една интересна книга свърши, ви се иска някак си някой бързо да напише продължение, за да проследите с онова  човешко воайорско влечение как са си провалили живота главните герои. Бах прави точно това – едно писмено реалити шоу, пропито с красиви идейки и интересни философски разсъждения, написани достатъчно убедително, за да превземат лудо търсещите всички възможни отговори тийнейджърски или наивитетните непораснали и все така търсещи себе си по-възрастни съзнания. И го прави по страхотен начин.