От прахта родени

Рей Бредбъри

361_max

Книга, раждана с десетилетия, преработвана, допълвана, вдъхвана с живот и съществувание в продължение на половин век , че и повече, от времето на един автор – майстор на думите, достигнала до апогея на идеите творчески въобще, омешваща готически хорър, момчешки роман и сюрреалистична елегия за Вси светии и Вси страшилища божии. Ужасно трудна за четене и пълноценно разбиране книга, поради факта че всяка, ама абсолютна всяка дума в нея, включително и препинателните знаци даже, има гаргантюантско значение, свой личен полутон и полуцвят, които объркват сетивата, завиват ги в ектоплазмени паяжини и посипват с  древноегипетски дъх на хилядолетни спомени. И заедно с това е идеалната детска книга – за малко по-особени, и да го си го кажем – в никакъв случай не за средностатистически тъпи хиперактивни пишлемета с айпади. Книга, писана и дишаща учестено на онези специални дни, маскирани обичайно като изискващи тон и половина скъпи безмислени подаръци религиозни празници, а всъщност твърде стари иди на цивилизации, които отдавна са забравили сами за себе си. Прекрасна всисветийска, коледна, равнодействаща книга, отваряща вратите на Белтейн, Самхайн и Ламас за онова отвъд, което чака неспокойно, но всевечно търпеливо, неразбираемо и неразбиращо, безсърдечно, божествено и абсолютно.

Впечатленията след последната страница обаче остават обективно смесени – на моменти нищо не разбираш, на моменти се радваш, че не можеш да разбереш. Понякога се възхищаваш на идеите, а след страница време остава само да се прекланяш искрено пред думите. Детските емоции и древната мъдрост се сблъскват по Бъртъновски, така както досега мислех само че Геймън може да описва началото на порастването по не-тъповат начин. Но въпреки всичко това за мое съжаление някак се оказах пораснала за Бредбъри, и едновременно с това – хич и не дораснала за него. Цветовете, емоциите и образите биха могли да бъдат еднакво инфантилно чисти, и старчески достоверни, но за едното забравям,за другото не отварям достатъчно честно очите си. Но когато видиш едно истинско произведение на изкуството, дори и да не натиска твоите скрити копчета на естетско удоволствие, няма как да не преклониш глава в почти благоговение пред твърде превъзхождащия  ум, демонстриращ абсурдната си сила пред не винаги подготвената си публика от недостойни фенове човешки. Поне така правиш, ако можеш да различиш едра буца самородно злато сред купчина конски подаръци на природата. Което не винаги е толкова лесно.

Advertisements

Двойната сянка

654.200

Да ви представя един прекрасен сборник, изключително качествен подбор на автори и текстове, преводните от които са творение на вездесъщия майстор на хоръра Адриан Лазаровски. За съжаление е доста трудно и скъпо да се намери в читава форма на хартия, но пък разните добри сканиращи сайтове са ни спестили тревогите , като са публикували всичките изящни плашльовци съвсем достъпно. Поредното доказателство за истински диаманти от миналото на книгоиздаването, които дали поради спорност на правата, или слабо разпространение, така и не са намерили огромната пищяща в екстаз публика, която си представям, че заслужава.

Авторите са невероятни, заглавният разказ е на приказния духовен брат на Лъвкрафт – Кларк Аштън Смит, който по никакъв начин не разбирам, защо не е издаван на български, освен в разни епизодични включвания в този или онзи сборник. Говорим за изключително ниво на дарк фентъзи, с властните магьосници, величававия пре-Хиперборейски свят, ужасяващи създания изпълзящи под плаща на вековете и измеренията, и то разказано с поетично – звънлив и ободряващо богат език, който те кара през глава да тичаш за една торба Аштън-Смит творения за утешение на отворилата се тъмна бездна в душата ти. Лорд Дънсани е също тук с фееричен текст отново в невероятния дарк фентъзи жанр, психоделично и сюрреалистично, изпиващо ума и оставящо съзнанието да блуждае между образи на мъчения, гигантски арахниди и нощта на прага на живота. Трябва да се прочете, за да се опитате поне да разберете. Естествено къде без Лъвкрафт в подборката и великолепния Кошмарът в Дънуич, чиито всесилен страх и ужас се вселяват в тайничко местенце в съзнанието, чакащi само най-неподходящия момент да избухнat във вортекс от загубени сънища и новооткрити фобии. За Лъвкрафт по принцип е трудно да се вържат и две изречения на кръст в опит да се опише бездната от идеи и писъци, облечени в думи, така че не пропускайте поредния опит да се подготвите за идването на Ктхулу, което ми се струва , а и вие ще се присъедините към мнението ми като се потопите в този свят, неизбежно чака зад ъгъла. Стивън Кинг се включва с брилянтен трибют към лъвкратианството , разказвайки за не особено далечното бъдеще на агония и страдание в Крауч енд. По принцип Кинг ми е малко или много непоносим автор, но с този си текст ме плени, въпреки липсата на изящна реч или достатъчно пълноцветен израз на незримото, все пак е едно от най-четивните за мен неща на уж-краля на хоръра. Ако Кинг е краля, Лъвкрафт е императора. И точка. А Лазаровски е поне принц, и тук също участва с брилянтния си , макар и кратичък дарк фентъзи етюд Кръвта на Ктхулу, запазила атмосферата и блясъка на безнадежността на лъвкратианския кръг.

Към атмосферата на класическия безвремеви ужас се включват и Робърт Чеймбърс и Жълтия знак – великолепна история за необяснимото, по правото на късмета или проклятието, идващо от една книга и един знак, които обръщат живота към неживеенето за една нощ изпълнена с писъци. Древните книги отново участват, този път с участие на чудовищните вампири, които не бляскат на слънце, ами си източват хората като бойлерчета, в Кулата на Прилепа от Огъст Дърлет. Като заговорихме за вампири Робърт Блох се включва с Живия мъртвец, където историята се носи на ръба между окултния страх и обичайната човешка изродщина. За хуманоидните слабости Блох представя и шизоидния си разказ за алтер-егото Люси, а за нашата сила отвъд живота пък напомня Ричард Матисън с неговия Щом има желание. Да не пропусна и още един разказ по лъвкратиански задушаващ за морски чудовища от неизяснени пространствени дълбини на Франк Белкнап Лонг и Океанският кръвопиец. Заслужава си да отбележим и българската следа в подборката с Йото Йотов, и неговите три упражнения по свръх страх, включващи демонични домашни любимци, любовници от други светове и отмъстителни лесове, прекрасни дарк фентъзи истории, каквито вярвам, че трябва да има повече днес. За десерт си оставям за мен лично най-ужасяващия , действащ на толкова атавистично ниво разказ на Бредбъри Малкият убиец, който трябва да върви с предупреждение да не бъде четен от млади родители или въобще от хора, които някога биха искали да имат деца. Толкова логично демоничен е, че просто те оставя леко замислен за естеството на нещата и светлината в тунела след смъртния дъх, както и за всички индигови и кристални създания, като за потенциални бомби със закъснител.

За финал отново ми се иска да изляза с голям банер да се обърне внимание на авторите от кръга около магьосника на писъците Лъвкрафт, всеки от които е тъмен майстор на вселените и заслужава да сподели кошмарите си с неподготвената публика. Обърнете взор към тъмнината, за да не обърне тя взор към вас, когато не очаквате. Така поне ще имаме малко шанс да сме подготвени за вечност в мрака.

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.