Дневниците на загубенячката

Рейчъл Рене Ръсел

product_103 product_31

Опит да се създаде женската версия на „великия“ Дръндьо на Джеф Кини, но всъщност изключително натъжаваща ме псевдо веселка пародия на нечистото пъпчиво лице на подрастващото поколение в пубертетска възраст, с невероятно сбърканите приоритети, негативното отношение към родителите, опитващи всичко по силите им да направят живота на децата си по-добър от своя; аутсайдерството в училище, изискващо или вдъхновено целуване на задниците на богатите и известните на деня, или стоене в шкафа с метлите с други не съвсем неподготвени за интимничене с задни части екземпляри, и прочие, и прочие младежки гадории. Години , в които дрехите и телефона са в пъти по-важни от удобството и истинския стил, любовта е наивна и недозряла, грешките се роят ежесекундно, тъй като душата все още не е намерила образа си в този живот, а гръбнакът е все още по охлювски мек и уместните фрази остават само в ума на иначе пълните с потенциал деца. Толкова правдиво гнусно нещо е пубертета, че дори забавните картинки не компенсират ужаса на спомена на загубения път на младостта. Или просто момичетата го изживяваме това хормоналното по далеч по-смотан начин от момчетата – ако израстването при Кини само усмихва по начин, по който и Госини предизвикваше с още невръстния си Никола, то Ники на Ръсел ме изпълва със страх , че и аз мога да създам толкова неуверено, скучно и досадно дете, което да минава за добрия герой, миличко наречен смотаничък. Абсолютно неправилния начин да възприемам такъв текст, зная. Очевидно торбите с емоционален багаж напъват през гардероба със скелетите. Или просто съзнателно контролираното израстване с десетилетията, ме оставя твърде висяща над нормалното и обичайното до степен на етична непоносимост към ежедневно неконтролируемото. Иди разбери.

Advertisements