Пясъчните крале

Джордж Р. Р. Мартин

4895_max

Седя и си мисля, че докато чакам стария Джордж да си довърши епопеята на живота Песен за огън и лед, все пак не значи да се отказвам напълно от него като творец, и не трябва да свързвам името му само с едни и същи фентъзийни физиономии, вълнуващи стотици хиляди читатели , а и от известно време и зрители ,по целия свят. Затова като един доста добър туториал относно качествата на дядо Мартин, може да се  възприемат и разказите му, ярко показно за жестокостите, оригиналността и ярките образи, които само дъртия печалбар може да създаде с толкова лека ръка. И все пак, нека си спомним словата на Геймън – магьосника, че Мартин не е нашата кучка и не можем да му искаме да пише непрекъснато само и единствено на тема Огън  и Лед, а той си е творец, и създава каквото сам пожелае , когато пожелае, както пожелае. Дразнещо, но политически коректно. Нека бъдем добри и търпеливи до момента, когато Сандерсън изтръгне от вкочанените Мартинови пръсти последните предсмъртни бележки по търкалящата се десетития сага , и набързо сътвори финалния шедьовър за нула време и с милион качества. Щото така ще стане, обзалагам се на вселена и половина , безапелационно.

Но да се върнем на добрата и ненуждаеща се от завършване книжка за Пясъчните крале. Разказите в нея са технически свързани, като отразяват всички възможни вселени, към които е отправил поглед Мартиновия ум, но от толкова различни ъгли, че почти усещаме тежестта на бъдещето, прокрадващо ръка през еоните пред нас. Усъвършенствани хуманоиди, създадени от култури и нови богове си проправят път през звездите, сблъсквайки се с толкова раси и видове съзнания, че сами губят идентичността на човещината като основна функция на съществувание. Дребните душици стават господари на мини светове от разумни инсектоиди, които не се посвеняват да унищожат боговете си в името на собственото оцеляване. Призрачни кораби с кристали – съзнания, криещи спомени, болка и огорчение, кръстосват вселените и унищожават потомците на отдавна забравени врагове. Малки невзрачни планети крият в себе си карта – портал на всяка точка от възможното реално днес и утре, но ги няма пътешествениците, които да откриват тайните на съзиданието за няколко крачки време. Енергии се стелят в пространството, тъмни и светли; ангели и животински демони – тотеми се борят за правото на истинската вяра, а стремежът към разрушение само чака да се пробуди във всеки, независимо от течността във вените му, като в жертва падат и свои, и чужди, важното е кръв да се лее.

Великолепно изпипани истории, изградени очаквано майсторски и по мъжки стегнато, отвеждащи ни до непознати, и все пак някак близки, може би само в сънищата, светове, които си заслужава да запомним и превъртаме хилядократно в умовете си, като безкрайна пътуваща игра между днес и онова далечно утре, което никога няма да видим, или поне не така, както към момента смятаме за единствено възможно. Определено Мартин е от авторите, чиито думи във всеки жанр ще бъдат ценни за претенциозните читатели на нереалности като мен. Дано му стигне времето да напише всичко, което се вихри в ума му, защото не се съмнявам  – там, сред белия храст от коси и брада на приличния на попораснало толкиново джудже Джордж,  живеят необятни светове, които си заслужава да завладеят сетивата ни поне за малко, демонстриращи ни с цялата уверена наглост на гения,  какво значи истински творец на думи. Не можеш да се пребориш с тази магия, а само да я почетеш като смирен следовник на черната фентъзийна словесна догма. Иначе те очаква вакуума на самотното едноизмерие наречено реалност. Бррр.