Пътуване на юг

Михал Айваз

158838_b

Наричат такива романи многофасетни, мета-романи, романи – матрьошки, романи-спирали, романи-пъзели, усложнени до невъзможност кутии на Шродингер с повече от две възможности за съществувание. Затова и не много хора се унасят в порива си да се зачетат след първите няколко реда, водещи в една прилично голяма заешка дупка, където те чакат толкова странно свързани събития от реалността, че просто терминът реален съвсем губи своя смисъл откъм рационалност или предвидимост. Това не е нова книга, не е мащабно събитие, не е бестселър. Но е безумно лично пътешествие, включващо всичко без единия личен момент – по-скоро ви очакват моментите на нещо, което условно можем да наречем Легион – защото някои сме съставени от много.

Навлизаме в доволно странна история, включваща театър по философска книга, труп в ложата, още един труп в мрежите някъде по турския бряг, и двама непознати, пиещи узо в крайбрежната красота на Кипър. На сцената се появява купчина книги и четящият ги, който разказва отново за книги, но други, сякаш демонстрира с каква плеяда лица разполага, и въпреки това си слага още някакви други, напълно неочаквани и допълнителни маски, колкото да ни намекне, че се заемаме с твърде напрягащо сетивата ни дело.

В противоречиво повествование научаваме за създателя на философския театър, по съвместителство и вече отдавна изстинал кадавър. Дисектираме душа, стремяща се към всичко красиво и творческо, но обсебена от милиардите възможности за претворяване на всяка искра живот наоколо до степен, че се отказва от всичко в полза на пълната липса на какъвто и да е творчески мотив в битието си и се отдава на спасилата го от безумния шум на толкова упоритите възможности празнота. Докато един ден не успява да се справи с образите, прелитащи под прозорците му, и нашият герой създава книга, в която въпреки опитите му да няма главен герой, се озовава без да иска насред толкова объркана история с безброй лица, че сме просто обречени да го следваме без ариаднева нишка в лабиринт от вероятности, които нищо чудно да се случват и сега.

В измислен град някъде по италианското крайбрежие един преподавател търси изкупление в празнотата, но намира една странна и непълноценно споделена любов. Всъщност, не е една. Но в основата на тази история е как се ражда и развива една масова истерия по привидна фикция като древна раса, населявала преди измислено време, по измислен начин и с измислена етично-морална система малкото градче. Как се създава една илюзия, как се подхранва, докъде се достига в лудостта на масовото желание за смислени корени и връзка със земята. По средата на този абсурдизъм обаче се спъваме в друг – една странна картина в бароков стил и водолаз, вадещ книга, създадена от огъната тел.

И се пренасяме в джунглите на някоя несъществуваща бананова република, с малки тирани, концлагери, местни битки на дребно, силно мистично настроено население, и един изгубен син, от който има един-единствен, напълно погрешно разбран завет под формата на стотици метри огънати в странни думи тел. И влизаме в поредната, но не и последна книга, която ни отнася в алтернативно бъдеще, населено с роботи за забавление и забравили силите си демони, красиви отегчени наследници с безкрайни възможности и тъжни творци, търсещи вдъхновение на странни места. Намесват се ловци на глави, нарко дилъри, мексикански местни величия, картини, бягства, и изгубени спомени. След което се завръщаме назад по спиралата, търсейки отговора на нечий въпрос, който сме изпуснали, докато сме се оглеждали за отдавна изгубената земя под краката ни.

Връщаме се в началото, за да разберем, че книгата на основния не-жив в историята, се е превърнала в нещо далеч по-сложно и от най-фантастичната ни представа за самостоятелен разум. Авторът ѝ до такава степен е искал да вложи в една-единствена творба всички възможности, породени от нея, че от простичката история се раждат музика, картини, комикси, филми, теории, есета и псевдо научни открития, допълващи малката вселена в ръцете ни. Ситуацията излиза извън контрол, отдадеността на нищото, чакащо някак нещо да се случи, неусетно прелива в абсурдното преследване на всичко, минавайки пътища, по които човешки крак дори и на ум е опасно да стъпи дори и за секунда.

Усилията не винаги водят до заветната цел, разочарованието от хвърлените в безумен труд лични жертви, които не винаги се увенчават с лелеяният награден фонд, могат да обсебят не по-зле от който и да е позитивен копнеж съзнанието. Защото хората не получават това, което заслужават, или това, за което са се борили, а само онова, което някой друг реши да им даде, или сами решат да си вземат въпреки всичко, готови да платят поисканата им в последствие цена, каквато и да се окаже тя. За единия миг, или за едната вечност – понякога границите се събират твърде неуместно.

Пътуването на юг е свидетел на смъртта на една човешка вселена, като историята се превръща в почти криминално разследване със въображаеми артефакти като трошици вълшебен прах, отнасящи ни до брега на парче от действителността, където животът добива солидност и смисъл отново, до следващото споделяне и игра на случайността – разтворила се книга, дочута фраза, музикален фрагмент, които отново ни връщат в нескончаемото преследване на есенцията на съзиданието. В многоличностното откриваме съкровеното, в чуждото – своето, в другия – себе си. Проследяваме с пръст плетеницата от събития, довели ни в края на началото на нещо, което много прилича на живот. Къде е юг, освен там, където сърцето ни води, защото то си иска своето, и не признава разстояния, логика или наличието на пулс дори. По-ясен Павич, по-смислен Браун, по-близък като душевност Борхес. Или нещо друго. Айваз.