Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.

Advertisements

Дракони в порутения замък

Тери Пратчет

193723_b

Какви ли мисли се раждат в главата на младия кандидат – гений Тери, когато странните малки човеченца от Диска, готови да правят огромни магарии на вселенско ниво, са все още проблясъци в зародиш? Сега е възможно да открием тайната на приказните думосъздателски сили, и най-вече да разберем, че се пораждат основно на три локации – в килима, някъде из заспалата английска провинция, и на следобеден чай с любезните дракони, мечтаещи си за вани с балончета. Ако не ги знаете тези вълшебни места – откажете се търсите Света на Диска наяве.

Килимените хора, преди да се обединят в страхотен приключенски роман, който аз лично съм изживявала многократно в детството си, проследявайки шарките на уж персийкото чудо на пода, и представяйки си бавни кервани, жестоки битки и приказни дворци, пазещи тъжни принцеси; са просто сбор от комични разкази за миниатюрни създанийца с неясен биологичен произход. Е, чичо Тери си ги представя и като племена от всяко кътче на земята, обединени под знаменателя на обожествяването на Гигантските трохи, пращани от безмълвния бог, Големите кръгчета злато, изчезващи за нощ, и Огромните бедствия под формата на Злата клечка кибрит и Смъртоносната мега капка вода. Как се пътува по вълните на паркета, какво ви чака в дълбините на килима под вътъка, и какви чудеса се крият на фантастичната височина от половин метър на връх Крак от маса – всичко това и още много се е зародило вероятно надраскано на гърба на някоя салфетка, а накрая е завършило като внушителна по мащабите си история, която силно препоръчвам на всеки прохождащ пратчетолог. Но началото е винаги важно.

Градчетата в графство Коравчакъл също крият неизчерпаем репертоар от невъзможно забавни истории, в които няма нищо магическо, като изключим разбира се някое и друго пътуване из времето с междуградския автобус или събуждането на древно чудовище, спящо от векове в градската локва, наречена любезно езерце с лилии. Кротките британци са ви приготвили съзтезание за слепи танци сред яйца, среща на чай с Дядо Коледа в новото му амплоа като градинар и вечен пенсионер, както и надпревара с всякакви по зареждане автомобили, които в крайна сметка стават на димяща купчинка метал, защото на никой не му пука за крайния резултат, щом е вече време за краставичени сандвичи.

А най-добри са абсурдистките приказки за хипер-супер-дупер скучни принцове; магьосници, които изпълняват по две и половина желания; околосветски пътешествия с такси в търсене на фотогеничното Йети; дългогодишното приключение на убиеца на пепелянки Херкулес, изминал дъхоспиращите сто метра за целия си костенурчов живот; подсмърчащи зли хърколаци и благовъзпитани дракони с влечение към телесната хигиена. Ако ме питате – Пратчет трябва да се изучава в училище, наред с Джани Родари и Астрид Линдгрен, защото той е един от правилните автори за всяко дете, който със сигурност ще съумее да отвори отнази тайна вратичка в детското съзнание към безграничения източник на въображение, който ни поддържа в най-реалистично сивите дни. Или поне призовавам родителите да поправят грешката на общественото образование, и пъхнат поне една пратчетка из вещите на наследника им, след което могат радостно да обират плодовете на интелигентния сарказъм и адаптивността към най-шантави ситуации. You are welcome 🙂

Руническа светлина

Джоан Харис

172339_b

За съжаление сладникавата проза на Джоан Харис така и не намери гостоприемно място в читателското ми сърце през последните десетина години. Рунически знаци – първата част от нордическата ѝ епопея, беше обаче нещо различно – мрачно, обречено, оригинално като сетинг, със силна малка героиня, толкова лесна за идентифициране с интровертния и непреклонен характер на твърде рано порасналото дете в мен, а и с едно доста приятно черно чувство за хумор, което всяко добро дарк фентъзи трябва да има. Затова и очакванията ми към Руническата светлина бяха доста завишени – и, разбира се, разочарованието не закъсня.

Рагнарьок е минал без особени последствия за света вече три години. Боговете живеят като окаяни селяни и се дърлят по теми като цената на порцелана, жътвата и времето. Малката ни протагонистка Мади расте и по тийнейджърски става прекомерно чувствителна млада дама, на която предстои леко сърцераздирателна среща с отдавна изгубената ѝ сестра Маги, която е доста наивна и тесногръда спъната глупачка от Края на света, което не пречи да надуе корема от най-лошия избор на партньор, обсебен на всичкото отгоре от доста неприятен стар бог, демон или каквото там се води Мимир мъдрия. Локи си има семейни проблеми с бивши жени и неособено мъртви деца; Тор, очовеченият му чук и освинената му жена са също втора линия на фамилни недоразумения, а хаотичните връзки на противоречащи си биологични видове и плодовете от техните изродски отношения не пропускат да поскачат, лазят, пълзят и съскат наоколо.

Хубава лудница, към която се прибавят ордите на Хел и Съня, и всичко става на доста прилично визуално мазало. А, тъй като няма абсолютно никакво значение за имитацията на удоволствие от четенето на точно тази книга – да си знаете – вдигат Асгард накрая и всички са щастливи, лошите са сега-засега мъртви, и се оставя вратичка за продължение, което аз лично ще пропусна. Защото е тъжно един прекрасен малък образ да бъде окепазен до нещо скучно и предвидимо, с който само родата му може да се сравнява по отегчителност. Има някой и друг добър комичен момент, като вълци говорещи на съвременен сленг или гарвани мърморещи на суров шотландски в оригинал, които не пропускат да се сбият или натъпчат с всичко за ядене наоколо, докато чакат да блеснат в ролята си на достойни сайдкикове. Боговете в ролята им на хора са ми винаги били протяжна картинка, и меко казано разочароваща. Хайде моля човешката простотия да си остане само нашо си нещо, не е нужно по-висшите видове да са толкова смотани, колкото и предполагаемите им подопечни. Но, да, леко е за четене, кинематографично, и що-годе добро YA фентъзи. Ако Джоан Харис е вашата любима писачка – ами, браво на вас, ще си имате приятно лятно четиво.