Мечът на истината

Тери Гудкайнд

Тази поредица има едно огромно предимство пред почти всяка многотомна епика, издавана у нас, а именно – завършена е, книжните ѝ тела са еднакви по височина, имат чудесни черни гръбчета с елегантни мечове върху тях, които стоят идеално върху всяка библиотека, независимо от вида на читателя им, и правят общо взето добро впечатление на гости. Е, събират прах като всяка друга книжна вакханалия, но все пак са елегантни, дори и в неравномерността на дебелината си, и разделянето на някои заглавия на две части, което между другото е доста удобно за четене. Та, ако искате една красиво изглеждаща поредица, която да заеме удивително централно място в дневната ви – това е една от тях. Какво питате, а? За какво се разказва ли? Героите читави ли са? Авторът добре ли се е справил? Вярно ли е, че от един момент нататък само лесбийки и бдсм става цялата работа? Уф, мислех, че ще ми се размине този път. Но добре, хайде, поискахте си го сами.

За мен лично има смисъл само от първите три – четири книги, съставляващи вероятно оригиналната поредица, разтеглена до неузнаваемост от чисто комерсиални подбуди, както се е правело от зората на книгописането досега. Историята всъщност е доста добра в основата си – разделени светове, ограничени магии, призраци, дебнещи в промеждутъка между реалностите. Един е избрания, неподозиращ за силите си, отключващи се при добър катализатор под формата на красива жена с бойни възможности и може би най-яката свръхестествена способност, за която съм чувала – изповядване чрез докосване, подчинявяне и поробване до смърт. Само си помислете какви прекрасни неща ще свърши един Изповедник в родния ни парламент, или във всяко едно полицейско управление или съд. Въпреки, че влиянието на сериала върху образите от книгата ще ви е силен, всъщност Ричард е доста по-мъжествен, Калан – по-женствена и трогателно неоправна, Зед – доста по-нормален тип, а Рал си е тъмен белокос елф отвсякъде. Но мацките в червена кожа са си мацките в червена кожа – порно архетипът за строга господарка е универсален.

В първите книги имаме сюжетът на израстването, осъзнаването, поемането на отговорност, влюбването, приемането на промяната. Всеки има своята сериозна мотивация, лошите включително, но си заслужават креативните жестоки финали на животите им до един. Имаме няколко паралелни сюжета, които се свързват красиво на панделки, пълни с магия, кръв и битки. От всемогъщия магьосник, през божеството на смъртта, агресивните завоеватели, възползвали се от възможността за почти безболезнено придобиване на ресурси и организиране на кръвожадни забавления, до обладания от демони мистериозен садист с ориенталски нрави – противниците са до един заслужаващи си. Плюс ордените на сестрите на светлината и мрака, които са си чисти окултни шайки с особена любов към садо-мазото, неотличаващи се кой знае колко от морещиците, с изключение на вида на аутфитчетата; чудовищата, бойните племена и остатъчните стари магии, надживели създателите си – атмосфера да искаш, напрежение, идеи, обрати. Но какво се окъква в крайна сметка?

Ако имате една брилянтна идея, но я повтаряте докато всички около вас започнат да повръщат на подозрително равни интервали от време – може би е време да се замислите да не би случайно да има такова нещо като пренасищане, и ако всеки път слагаш заплаха над света, отвличаш някой от героите си, на друг му отнемаш паметта, и ги оставяш на противоположни страни на картата, гледайки им сеира как ще се съберат, докато агонизират от болка, разкъсват се от съмнения и общо взето практикуват всичките петдесет нюанса на недоброволно страдание – може би в някакъв практически лесно идентифицируем момент трябва да спреш таз простотия. Не, не да добавяш сексуално напрежение и още и още от същото, а просто да спреш. Ако четеш книга от поредицата веднъж годишно може би преживяването би било доста по-различно, особено ако си в подходящото настроение и си чел коренно противоположни книги, но една след друга идва много нанагорно, пресищащо и саркастично-недоволно на моменти. Та, общо взето – добра колекционерска придобивка, за читателска такава – не съвсем, напълно и изобщо. Ама много красиво стои на рафта, признавам.

Advertisements

Фалшивата брада на Дядо Коледа

Тери Пратчет

Третата пъстроцветна колекция от истории на дядо Пратчет от Прозорец е все така безумно забавна и отморяваща сетивата, завиваща стреса да поспи под камък и рисуваща усмивки и по най-сериозно умислените лица на възрастни и не чак толкова читатели по цял свят. Мда, вероятно е малко странно насред жегата на отминаващото лято да се четат коледни истории, но нали знаете – има дни, в които звукът на чуруликащи звънчета и идеята за купчина криещи чудни изненади кутии под елхата могат да направят чудеса за доброто настроение. Понякога си е нужно да се нарушават законите на сезонността и да четеш за джунгли и пустини, когато навън има шест метра сняг, или за весели шантави дядо Коледовци в дни, когато камъните навън започват да проявяват склонност към бързо топене.

Общителни снежни човеци, размножаващи се ветропококазателни петлета, крале, търчащи из преспите да спасяват непознати пътници, принцове с 12 дара за капризни принцеси, дядо Коледовци с проблеми със заетостта, но с добър пенсионен план, амбициозни ръгбисти, играещи най-жестоката и забавна игра на света, плюс още кой ли не ухапан от снежната муха на коледния дух и усмивка под имела. Шантавите илюстрации, твърдите корици и откачените шрифтове правят от добрите истории една очарователна колекция от приказности за замечтаните почитатели на Пратчет, която е идеалния подарък за всички любими същества, начело със самите вас. Едно – две четения под осъдителния поглед на разни бастунести сухари в метрото, на плажа или на някоя опашка ще ви направят деня, обещавам. За чичо Тери, който се залива от смях някъде там в небесата…

Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.

Дракони в порутения замък

Тери Пратчет

193723_b

Какви ли мисли се раждат в главата на младия кандидат – гений Тери, когато странните малки човеченца от Диска, готови да правят огромни магарии на вселенско ниво, са все още проблясъци в зародиш? Сега е възможно да открием тайната на приказните думосъздателски сили, и най-вече да разберем, че се пораждат основно на три локации – в килима, някъде из заспалата английска провинция, и на следобеден чай с любезните дракони, мечтаещи си за вани с балончета. Ако не ги знаете тези вълшебни места – откажете се търсите Света на Диска наяве.

Килимените хора, преди да се обединят в страхотен приключенски роман, който аз лично съм изживявала многократно в детството си, проследявайки шарките на уж персийкото чудо на пода, и представяйки си бавни кервани, жестоки битки и приказни дворци, пазещи тъжни принцеси; са просто сбор от комични разкази за миниатюрни създанийца с неясен биологичен произход. Е, чичо Тери си ги представя и като племена от всяко кътче на земята, обединени под знаменателя на обожествяването на Гигантските трохи, пращани от безмълвния бог, Големите кръгчета злато, изчезващи за нощ, и Огромните бедствия под формата на Злата клечка кибрит и Смъртоносната мега капка вода. Как се пътува по вълните на паркета, какво ви чака в дълбините на килима под вътъка, и какви чудеса се крият на фантастичната височина от половин метър на връх Крак от маса – всичко това и още много се е зародило вероятно надраскано на гърба на някоя салфетка, а накрая е завършило като внушителна по мащабите си история, която силно препоръчвам на всеки прохождащ пратчетолог. Но началото е винаги важно.

Градчетата в графство Коравчакъл също крият неизчерпаем репертоар от невъзможно забавни истории, в които няма нищо магическо, като изключим разбира се някое и друго пътуване из времето с междуградския автобус или събуждането на древно чудовище, спящо от векове в градската локва, наречена любезно езерце с лилии. Кротките британци са ви приготвили съзтезание за слепи танци сред яйца, среща на чай с Дядо Коледа в новото му амплоа като градинар и вечен пенсионер, както и надпревара с всякакви по зареждане автомобили, които в крайна сметка стават на димяща купчинка метал, защото на никой не му пука за крайния резултат, щом е вече време за краставичени сандвичи.

А най-добри са абсурдистките приказки за хипер-супер-дупер скучни принцове; магьосници, които изпълняват по две и половина желания; околосветски пътешествия с такси в търсене на фотогеничното Йети; дългогодишното приключение на убиеца на пепелянки Херкулес, изминал дъхоспиращите сто метра за целия си костенурчов живот; подсмърчащи зли хърколаци и благовъзпитани дракони с влечение към телесната хигиена. Ако ме питате – Пратчет трябва да се изучава в училище, наред с Джани Родари и Астрид Линдгрен, защото той е един от правилните автори за всяко дете, който със сигурност ще съумее да отвори отнази тайна вратичка в детското съзнание към безграничения източник на въображение, който ни поддържа в най-реалистично сивите дни. Или поне призовавам родителите да поправят грешката на общественото образование, и пъхнат поне една пратчетка из вещите на наследника им, след което могат радостно да обират плодовете на интелигентния сарказъм и адаптивността към най-шантави ситуации. You are welcome 🙂

Руническа светлина

Джоан Харис

172339_b

За съжаление сладникавата проза на Джоан Харис така и не намери гостоприемно място в читателското ми сърце през последните десетина години. Рунически знаци – първата част от нордическата ѝ епопея, беше обаче нещо различно – мрачно, обречено, оригинално като сетинг, със силна малка героиня, толкова лесна за идентифициране с интровертния и непреклонен характер на твърде рано порасналото дете в мен, а и с едно доста приятно черно чувство за хумор, което всяко добро дарк фентъзи трябва да има. Затова и очакванията ми към Руническата светлина бяха доста завишени – и, разбира се, разочарованието не закъсня.

Рагнарьок е минал без особени последствия за света вече три години. Боговете живеят като окаяни селяни и се дърлят по теми като цената на порцелана, жътвата и времето. Малката ни протагонистка Мади расте и по тийнейджърски става прекомерно чувствителна млада дама, на която предстои леко сърцераздирателна среща с отдавна изгубената ѝ сестра Маги, която е доста наивна и тесногръда спъната глупачка от Края на света, което не пречи да надуе корема от най-лошия избор на партньор, обсебен на всичкото отгоре от доста неприятен стар бог, демон или каквото там се води Мимир мъдрия. Локи си има семейни проблеми с бивши жени и неособено мъртви деца; Тор, очовеченият му чук и освинената му жена са също втора линия на фамилни недоразумения, а хаотичните връзки на противоречащи си биологични видове и плодовете от техните изродски отношения не пропускат да поскачат, лазят, пълзят и съскат наоколо.

Хубава лудница, към която се прибавят ордите на Хел и Съня, и всичко става на доста прилично визуално мазало. А, тъй като няма абсолютно никакво значение за имитацията на удоволствие от четенето на точно тази книга – да си знаете – вдигат Асгард накрая и всички са щастливи, лошите са сега-засега мъртви, и се оставя вратичка за продължение, което аз лично ще пропусна. Защото е тъжно един прекрасен малък образ да бъде окепазен до нещо скучно и предвидимо, с който само родата му може да се сравнява по отегчителност. Има някой и друг добър комичен момент, като вълци говорещи на съвременен сленг или гарвани мърморещи на суров шотландски в оригинал, които не пропускат да се сбият или натъпчат с всичко за ядене наоколо, докато чакат да блеснат в ролята си на достойни сайдкикове. Боговете в ролята им на хора са ми винаги били протяжна картинка, и меко казано разочароваща. Хайде моля човешката простотия да си остане само нашо си нещо, не е нужно по-висшите видове да са толкова смотани, колкото и предполагаемите им подопечни. Но, да, леко е за четене, кинематографично, и що-годе добро YA фентъзи. Ако Джоан Харис е вашата любима писачка – ами, браво на вас, ще си имате приятно лятно четиво.