Дракони в порутения замък

Тери Пратчет

193723_b

Какви ли мисли се раждат в главата на младия кандидат – гений Тери, когато странните малки човеченца от Диска, готови да правят огромни магарии на вселенско ниво, са все още проблясъци в зародиш? Сега е възможно да открием тайната на приказните думосъздателски сили, и най-вече да разберем, че се пораждат основно на три локации – в килима, някъде из заспалата английска провинция, и на следобеден чай с любезните дракони, мечтаещи си за вани с балончета. Ако не ги знаете тези вълшебни места – откажете се търсите Света на Диска наяве.

Килимените хора, преди да се обединят в страхотен приключенски роман, който аз лично съм изживявала многократно в детството си, проследявайки шарките на уж персийкото чудо на пода, и представяйки си бавни кервани, жестоки битки и приказни дворци, пазещи тъжни принцеси; са просто сбор от комични разкази за миниатюрни създанийца с неясен биологичен произход. Е, чичо Тери си ги представя и като племена от всяко кътче на земята, обединени под знаменателя на обожествяването на Гигантските трохи, пращани от безмълвния бог, Големите кръгчета злато, изчезващи за нощ, и Огромните бедствия под формата на Злата клечка кибрит и Смъртоносната мега капка вода. Как се пътува по вълните на паркета, какво ви чака в дълбините на килима под вътъка, и какви чудеса се крият на фантастичната височина от половин метър на връх Крак от маса – всичко това и още много се е зародило вероятно надраскано на гърба на някоя салфетка, а накрая е завършило като внушителна по мащабите си история, която силно препоръчвам на всеки прохождащ пратчетолог. Но началото е винаги важно.

Градчетата в графство Коравчакъл също крият неизчерпаем репертоар от невъзможно забавни истории, в които няма нищо магическо, като изключим разбира се някое и друго пътуване из времето с междуградския автобус или събуждането на древно чудовище, спящо от векове в градската локва, наречена любезно езерце с лилии. Кротките британци са ви приготвили съзтезание за слепи танци сред яйца, среща на чай с Дядо Коледа в новото му амплоа като градинар и вечен пенсионер, както и надпревара с всякакви по зареждане автомобили, които в крайна сметка стават на димяща купчинка метал, защото на никой не му пука за крайния резултат, щом е вече време за краставичени сандвичи.

А най-добри са абсурдистките приказки за хипер-супер-дупер скучни принцове; магьосници, които изпълняват по две и половина желания; околосветски пътешествия с такси в търсене на фотогеничното Йети; дългогодишното приключение на убиеца на пепелянки Херкулес, изминал дъхоспиращите сто метра за целия си костенурчов живот; подсмърчащи зли хърколаци и благовъзпитани дракони с влечение към телесната хигиена. Ако ме питате – Пратчет трябва да се изучава в училище, наред с Джани Родари и Астрид Линдгрен, защото той е един от правилните автори за всяко дете, който със сигурност ще съумее да отвори отнази тайна вратичка в детското съзнание към безграничения източник на въображение, който ни поддържа в най-реалистично сивите дни. Или поне призовавам родителите да поправят грешката на общественото образование, и пъхнат поне една пратчетка из вещите на наследника им, след което могат радостно да обират плодовете на интелигентния сарказъм и адаптивността към най-шантави ситуации. You are welcome 🙂

Advertisements

Руническа светлина

Джоан Харис

172339_b

За съжаление сладникавата проза на Джоан Харис така и не намери гостоприемно място в читателското ми сърце през последните десетина години. Рунически знаци – първата част от нордическата ѝ епопея, беше обаче нещо различно – мрачно, обречено, оригинално като сетинг, със силна малка героиня, толкова лесна за идентифициране с интровертния и непреклонен характер на твърде рано порасналото дете в мен, а и с едно доста приятно черно чувство за хумор, което всяко добро дарк фентъзи трябва да има. Затова и очакванията ми към Руническата светлина бяха доста завишени – и, разбира се, разочарованието не закъсня.

Рагнарьок е минал без особени последствия за света вече три години. Боговете живеят като окаяни селяни и се дърлят по теми като цената на порцелана, жътвата и времето. Малката ни протагонистка Мади расте и по тийнейджърски става прекомерно чувствителна млада дама, на която предстои леко сърцераздирателна среща с отдавна изгубената ѝ сестра Маги, която е доста наивна и тесногръда спъната глупачка от Края на света, което не пречи да надуе корема от най-лошия избор на партньор, обсебен на всичкото отгоре от доста неприятен стар бог, демон или каквото там се води Мимир мъдрия. Локи си има семейни проблеми с бивши жени и неособено мъртви деца; Тор, очовеченият му чук и освинената му жена са също втора линия на фамилни недоразумения, а хаотичните връзки на противоречащи си биологични видове и плодовете от техните изродски отношения не пропускат да поскачат, лазят, пълзят и съскат наоколо.

Хубава лудница, към която се прибавят ордите на Хел и Съня, и всичко става на доста прилично визуално мазало. А, тъй като няма абсолютно никакво значение за имитацията на удоволствие от четенето на точно тази книга – да си знаете – вдигат Асгард накрая и всички са щастливи, лошите са сега-засега мъртви, и се оставя вратичка за продължение, което аз лично ще пропусна. Защото е тъжно един прекрасен малък образ да бъде окепазен до нещо скучно и предвидимо, с който само родата му може да се сравнява по отегчителност. Има някой и друг добър комичен момент, като вълци говорещи на съвременен сленг или гарвани мърморещи на суров шотландски в оригинал, които не пропускат да се сбият или натъпчат с всичко за ядене наоколо, докато чакат да блеснат в ролята си на достойни сайдкикове. Боговете в ролята им на хора са ми винаги били протяжна картинка, и меко казано разочароваща. Хайде моля човешката простотия да си остане само нашо си нещо, не е нужно по-висшите видове да са толкова смотани, колкото и предполагаемите им подопечни. Но, да, леко е за четене, кинематографично, и що-годе добро YA фентъзи. Ако Джоан Харис е вашата любима писачка – ами, браво на вас, ще си имате приятно лятно четиво.