Мистериите на Флавия де Лус

Алън Брадли

poredica-misteriite-na-flaviq-de-lus-komplekt-ot-4-knigi

Нали знаете приказката за торбата с големите очаквания и планината от огромните разочарования? Е, вярна е. Продължавам черната си серия от нехаресани и полу-харесани заглавия с приключенията на иначе изключително качествения и тръпнещ от потенциал образ на малкото нърдче със влечение към отровите Флавия де Лус.

Да почнем с добро – прекрасно оформление, безкрайно стилно, страхотни корици – просто книги кряскащи по Коледа „Купи ме за подарък, ама веднага!“. Стилът е силно четивен, лежерен, незатормозяващ – идеален за четене на някой изгарящ плаж или на импровизиран басейн в двора на село. Главната ни героиня е единайсетгодишно уж – генийче, с подчертано влечение към химията, особено в част умъртвяващи и разрушаващи човешкото тяло субстанции, нахално, непокорно и любопитно – направо индиго -дете по модерному. Същата расте в извънредно кофти  сбрано семейство, : мъртва от твърде много години майка или по-скоро спомен за такава, подхранван твърде нарядко и прекомерно пестеливо; доволно смотан глътнал бастун баща, абсолютно неспособен да се справи със ситуацията на самотен родител, опитващ се да се измъква постоянно от отговорност във свят на чиста филателия без поколения за обгрижване, сметки за плащане и проблеми за решаване; изключително объркани от съзряването си сестри, лишени от всякаква родителска подкрепа или поне от съвет от някой с малко мозък в главата, тормозещи най-малката сестра от обичайна детска простотия по теми, които биха гарантирали поне двадесет години тежка терапия при свръх скъп психолог в днешни дни. Фонът е западнало имение, което хем не може да се поддържа от обитателите си, хем последните са се вкопчили като червеи в труп за него в името на нещо, което на никому не е баш ясно, но по принцип е свързано с неизказана болка по загубената майка или нещо таквоз.

И нашата малка Флавия се оказва самотно, тъжно и отхвърлено саможиво дете, търсещо забавления в непривични дейности, растящо без нищо близко до приятел, и в последствие се превръща в гигантски магнит за убийства, като по някакви неведоми причини всите замесени в каквито и да било мътни занимания си умрат да и се пъхат в краката, и да бъдат внимателно заподозрявани и разкривани уж в гениален проблясък на невинния детски ум. Действията на възрастните в тази история, дали в резултат на някакво подобие на посттравматичен шок от следвоенното положение в Стара Англия, дали от класическата тъпота на обитателите на дълбоката англиканска провинция, се държат безумно неадекватно и минимално достоверно в стил мистериите на Скуби Ду, и естествено никога не вярват, когато трябва на логични доводи, или си казват и майчиното мляко на почти непознатото хлапе, а полицията хем я носи на ръце при разкриването на всяко убийство, хем я карат да им прави чай и да не гледа труповете, че да не и прилошее щото е малка .

Въпреки потенциала на героинята си Флавия така и не ми стана близка. Вместо гениална, тя е просто късметлийка и що -годе логично мислеща; хич не е и близко до изящно интровертна , малката е просто изолирана от скапаните си роднини , които макар и с проблясъци на нещо доближаващо се до качества от време на време, остават наистина неприятни човеченца без смисъл; и най-дразнещото – наместо смела и оригинална, Флавия е само тъпо – упорито любопитна и импулсивна. С една дума – нормално детенце, което от скука замисля непрекъснато планове как да отрови сестрите си наужким, а същите и го връщат с драматично – псевдо – истинни истории за това колко неискано дете е сестричката им, и как е убила майка им със съществуването си, което съвсем естествено дръпва малката единайсетгодишна главичка в такива комплекси, че просто не ми се мисли за двадесет и една годишната версия на хлапето де Лус, видяло повече трупове отколкото кукли в живота си. Може би от нея ще излезе прекрасна изкусна отровителка – масова убийца? Едва ли, де я тази социопатична ханибалска смелост.

С две думи – четивно и забравимо, бързо преминаващо пред читателските очи и запълващо по доста добър начин някой и друг час прекаран в транспортни дейности между отдалечени точки. Щипка хумор, нюанс олд скуул, намек за интелектуален гилти плежър, но аз лично бих предпочела шепи, а не трошички характер в текста. Не е моето нещо , определено. Но не ми вярвайте напълно – аз лично се надъхах от чудесните ревюта на Книжно момиче, и ми е малко тъжно, че не мога да споделя ентузиазма и, та докато не пробвате поне една от книжките, няма да разберете със сигурност дали светът на Алън Брадли е дом или кошмар за вкусовете читателски.