Споделящият нож – Омайване, Наследство, Преобразяване, Хоризонти

Лоис Макмастър Бюджолд

Така и не се успях да се самонавия да налазя уж  най-добрата поредица на Бюджолд за Воркосиган, щото на хартия ми е много тегаво да се вдъхновявам от разни бластери, черни дупки, трансгалактически скокове, уормове и прочие сай-фай елементи. Виж, Стар трек гледам обичайно с фенски телешки интерес, но спец ефектите никога не успяват да се предадат като хората върху нежно книжно тяло. И така се ограничавам до нейните „по-женски“ изпълнения като изящния Шалион и романтичния Споделящ нож. Да, момчета, това е вашият тих, изпълнен с мъжки ужас, фентъзи кошмар, за женско книжле маскирано под неособено плътен слой чудовища и еднолични геройства, блъскащо у всички посоки бляскави размисли върху живота, забременяването, готвенето, плетенето на чорапи и погаждането със свекървата. Главната героиня естествено е жена, и то млада, и то прелестна фентъзийна кифла, хуманоид без особени качества или способности, даже не е и сирак – магьосник – близначка на Люк Скайуокър , гръдната и обиколка не е 120 ДД, и на всичкото отгоре даже не може да пречука някой рандъм разбойник с голи ръце. Ако убива нещо, то е по случайност и с лоши последствия за утробата и. О, да – тук има утроба, спонтанен аборт, менструални болки, сутрешно гадене – всичко, което не искате да научите от фентъзи книга. Но Бюджолд ви подарява знанието с нежно намигане , редувайки зловещи битки със сменяне на дамски превръзки. Историята е типично махленска – млада селска девойка се залюбва с дърт пръч тип капитан Хук, който се оказва обаче нещо като магьосник-войн, така че не е много природо-противно, проблемът идва , че са от хуманоидни, но малко по-особени раси – един вид ромка от Шекер махала се свързва с роден на жълтите павета 17-то поколение софиянец, потомствен наследник- рентиер, – и младата двойка се изправя на морален съд пред двата различни вида, докато междувременно борят чудовища тип пиянска сварка между женска Джаба и граф Дракула, и естествено създават орди добри приятели и зли врагове из широкия бял свят. Ми, това е. Сега идва резонния въпрос – за чий съм прочела 4 тома кифленска история, в която даже не се споменават алтернативните прапрадядовци на Джими Чу или Маноло Бланик? Ами героите са много положителни типажи, едни такива симпатични, ведри, обичащи се, милички. Наглед безсмисленото им мандахерцане по белите пътища и реки на света им изгражда идеалните съпричастни образи – детайлни, плътни и топло-човешки. Е, не са много сложни или многопластови или сиво-сини, но са приятно разнообразие предизвикващо желание да извадиш знаменце с надпис Да живеят Фаун и Дъг, което самоотвержено да размахваш в напрегнатите моменти. Които варират като наситеност от това да се удавят в речна буря върху изтърбушено корито, през това да ги изяде полуразпаднала се злина, да ги ухапе нервна змия, да ги наяде генетично увреден глинен , и финишират в не по-малко страшните семейни сблъсъци между тъщи, свекърви, лели, чичовци,  учинайки, трети братовчеди и подобни релативи обитаващи екзотични схлупени къщурки без канализация и топла вода. Сега, въпреки положителния ми негативизъм не можем да говорим за тип книга Листопад среща Колелото на времето. Най-вече, защото епичния момент го няма никакъв, а семейните моменти са все пак не чак толкова разгулно дозирани между подобието на екшън и драма в света на Споделящия нож. Дали тези книжлета обаче са четими от мъжка аудитория или хардор женска такава? Казвам книжлета между другото, защото Бард тоя път са напечатали нещата на бая дебелишка хартия, и 300 страници изглеждат като 600, ама нейсе. Споделящият нож според мен е за два основни типа хора – активните участници в бг мама, които са изчели всичкия Букай, Коелю и Бушнел на пазара, но някога са прочели заради упорито гадже ВНП или първия КНВ, и странно им е харесало поне малко, или зли феминистични негативистки като моа, които изпитват нездрава и необяснима радост от съществуването на що-годе добри, пък били и те измислени човешки същества. Или просто ви попаднат в правилното настроение, когато ще смелите от Алхимикът на Куелю до Одисей на Джойс с едно и също метафизично упойващо спокойствие. Има и такива моменти. А останалите читатели по-добре да се заемат с Воркосиган или както там му се пише името, чувам че бил добро мъжко удоволствие, приемливо и за активни женски фентъзистки.