Не може да бъде

Мила Михова

Да наречеш тази книга нестандартна би било просто подценяване на думата, човека, идеята, които стоят зад пухава русалка върху леко друсан еднорог, гушнала прелестна котана в една ръка, и осемдесетарски касетофон в друга, търчаща сред нещо средно между облак и плаж. По принцип съм почитател на красивите корици, а тази не е точно такава, но е някак реалистично и отговорно подготвяща те за мешавицата от невероятности, очакваща те в иначе тъничкото книжле в ръцете ви. Тъничко, но идеално балансирано като хищническа кама, подострена в най-тъмните дълбини на самоиронията и сарказма.

Мила е един особен образ, който ако беше на подходящата възраст в онези мрачни времена на култовия Егоист, щеше да им пише едиториала, бичес. Или както там се обръщат младите, разтропани девойки една към друга, докато си споделят истории за зверски напивания, екзотични сексуални преживявания на три континента или близки до полудяването срещи с плеяда от весели субстанции. Мила обича кафе, вино, храна, секс, живот, партита, въпреки че е оперна певица, което както знаем е много, много лошо нещо в страната на леопардовите клинчета и трите кила цици на глава от населението. Когато Мила дава интервюта на средно напреднали в интелектуалната сфера псевдо журналистки, тя винаги говори нежно и внимателно със ощетените откъм мозъчен багаж, и то с добре прикрито повдигнати в омерзение вежди, водейки разговора към достатъчно леки за предъвкване теми, които да я представят за човешко същество с леки класически отклонения към елитарността. Което си е почти общоприето като хубаво нещо, нали.

И въпреки, че Мила не харесва мусаката и хората, които не харесват Хари Потър – е, хайде де, това трябваше да са книгите на Хърмаяни Грейнджър, и всяко момиче го знае във феминистичното ядро на душата си; аз харесвам много книгата ѝ и историите, вдъхновени от живия живот на простотията, селянията и чалгията, твърдо завладели България, скоро и други места. Героите са откачени и преувеличени, но каращи те да квичиш от зле потиснат хилеж в градския транспорт с техните приключения по света и у нас. Миски, богаташки щерки, учени от БАН, херцогини, международни полови спринтьори, влюбени алтер егота, пътешественички и туристки, музиканти, киселозелеви бизнесмени – плодове, деца, извращения на живота със всичките му странични ефекти. Но дори и най-тъжната история, поднесена с брилятно чувство за хумор и перфектен ритъм на думите, плюс тъй рядко срещания усет за това колко е достатъчно и кога трябва да се сложи точката на даден текст, става бързо любимо четиво, към което изпитваш почти болезнена нужда да споделяш, разказваш, разпространяваш сред приятели и непознати, „щото, пичове, нали, таз Мила много яка мацка се оказа, бе“.

Искаме още, още, бис, бис ! Не е като да няма материал, мат’ряла винаги ще е достатъчно лош, за да бъде тъжно осмян, но рядко се получава по толкова забавен начин. Пишете, пишете, моля ви Мила, но не от Марс, нито от Венера, а да се надяваме от някое хубаво място по света, където и леопардовите клинчета, и силиконовите цици ще са принципно по-малко. Пък ние, скромните, полузадушени от силиконова реалност ще четем и мечтаем за италианско кафе, френско вино и британски акцент. Пак е нещо.

Реклами

Дневник от панелните блокове

Никола Крумов

dnevnik-ot-panelnite-blokove

Ако не сте чували за Пощенска кутия за приказки, и по-специално за едно от „чудовищата“ на кикотещата проза от засега никому непознатия Никола Крумов – значи сте спали под камък, или си пропилявате дните на краткия ви живот в търсене на краката на Фики из вип стаичките на Коцето. И да – омерзена съм, че знам и двете имена на предполагаемо мъжките секс-символи на Студентски град. Историите за Кольо, Норчето и котката Ивелина са нещо епично във фейсбук, сравнимо само с не по-малко епохалните същества-общности на легионен принцип Мотикаря и Емил Конрад. И затова книжката заема най-важното читателско място в дома ми – а именно в тоалетната библиотечка (мда, имам си и такава), където му правят компания Антъни Бурдейн и Джеръми Кларксън, поради изключително ползотворния ефект на избухващия смях върху контракциите на отделителната система, препоръчано особено искрено за по-запечените от нискофибрена и незеленчукова диета индивиди.

За какво става дума накратко – значи, имаме Кольо – дебел, космат, не особено чист, и общо взето смотан индивид, който може да пие професионално, оножда качествено половинката си и разсмива хората с простотии. Норчето е твърде красива, грацилна и абсолютно смахната девойка, която чисти след торнадото – глиган дето и е мъж, и ѝ харесва да квичи щастливо под същия. А Ивелинката е горкинката им котка, която тъмният балкански субект ползва за парцал да си забърше поредната кочина, която създава в опит да си нареже хляб, винаги завършващ с нещо в пламъци, разлято олио в пералнята и шкембе – чорба по тавана.

Сюжетите са еднообразни, но абсолютно винаги забавни – Кольо става, чеше се, пие ракия, пак се чеше, поради някаква причина пипа нещо в кухнята, банята, съседката – става мазало. Апартаментът е на ръба на разрушението, котката иска да се самоубие, Норчето се връща у дома от работа, и  пита и тя къде са въжето и сапуна. Кольо гледа уплашено – агресивно и я тръшва на пода с размножителни мисли. Норчето е щастлива, котката се е опулила в ъгъла, и всичко се разминава с кюфтета и кисело зеле. Безкрайно много пъти Колето се чуди как малкото, красиво, нежно тяло на любимата му приема дори да се доближава до неговото потно, космато, шкембесто туловище, вонящо на разни вътрешности и химически дестилати от плодове, и благодари, че има чувство за хумор, знаейки първото правило на безплочковия сваляч, че разсмееш ли една жена, вече си на златната пътечка, водеща към хубавините ѝ.

Освен великия Кольо, герои на Крумов стават и практически Кольовите братовчеди, разсипали се из цял свят, възмущаващи иноземците с воня, алкохолни пари и супер яките мацки, които им връзват, само щото знаят някой и друг виц, и като малки са ядели лайна и подрусвали малолетни циганки на коленце, което очевидно са много подходящи истории за споделяне в компания. Има и няколко доста смущаващи стихове, и един разказ, посветени на болестта на новия век, които са толкова изненадващо мрачни, че изхвърлят през прозореца всякаква идея за безгрижен и леко простачев клоун, който ни забавлява с шантавините си.

Не очаквайте някакъв висок литературен език, някакви похвати от висок ред, чудеса, алюзии и разни поучения за следващите поколения, но е забавно, ужасно забавно, и е по-уместния начин да прекарате няколко часа, докато се возите в градския транспорт, посещавате белия трон или просто ви се иска да се похилите безсрамно. Дано само книжката не е написана от още някой сценарист на онова шоу от моята младост, което продължава да отказва да умре, подобно на много бившо засукана шафрантия след двеста посещения при доктор Енчев, че ще ми е наистина тъжно.