Прокълнатият меч

Пол Андерсън

ELFI-FBS-016X

Аз съм от онези щастливи читатели, които имат почти пълната колекция на изданията на едно амбициозно издателство отпреди петнадесетина година наречено Елф, което наред с преводните книги и личността на собственика си, е известно и с доста спорните си като авторство поредици за Конан, които най-вероятно са откровен фен фик от знайни и незнайни почитатели на хероичните писания, но това, поне за мен, не намалява стойността им и забавлението, издържано напълно в духа на архаичните и малко комични откъм ефекти и актьорска игра филми за Конан и Червената Соня с динамичното дуо Шварценегер и Шварценегерка, на които се  радвам инфантилно и до днес.

Но Прокълнатият меч вероятно е една от не-пипнатите книжки, почти запазили оригиналността на идеите си, като изключим разбира се обичайната творческа намеса на тълмача по призвание (Тук Сашо Драганов ми подсказа във фейсбук, че Бурмов е бил доста по-творчески настроен от обикновеното в този си превод, направо дописвайки Меча искрено от себе си , и то в достоен обем, което обяснява доста неща , за добро или лошо)  Но лично на мен текстът на Андерсън ми изглежда доста капризен, и за да зазвучи както си трябва – на някакъв микс между Илиада и Нибелунгите , си трябва изключително поетично настроен преводач като Нарви или Русинов, които не са били явно под ръка. И това леко разваля удоволствието, но не е основния недостатък на книжката, смятана неясно защо за крайъгълен камък на класическото фентъзи от някои критици в жанра.

Та, влизаме с малко грапавичък и тромав ритъм в един студен свят на малко посмутени богове и вълшебни същества от народа феъри, или малките хора, както са по-познати напоследък, в който християнството започва своите плахи крачки и се бори за душите на живите хорица на равна нога с доста по-откликващите и физически присъстващи божества от нордическата и келтската митологии, които са принудени да си пият ейла забити в далечните гренландски територии заради новите порядки. Въобще анти религиозният момент е силен и по еретически мощно застъпен от автора, явен почитател на старите традиции от сумрачните времена.

Наред с нашите прародители и ходещата божественост, наоколо бъка от горди злобнички елфи, грозни брутове-орко-тролове, коболди, демони и още купчина измъкнали се от дълбините на Мордор гадове на килограм, които обаче не можем да виждаме с несъвършените си човешки очи, дори когато същите бавно ни ядат от пръстите нагоре. Изключително модерна практика на не-хората е подмяната на розови хуманоидни пискуни с разни генетични абоминации, магични близнаци на истинското ни поколение, като отмъкнатите хлапета стават или герои, или роби, и доста по-често – вечеря, според зависи кой е изтеглил късата клечка. И се почва епоса.

Едно отмъкнато дете става почти принц на елфите, заради злобата на една естествено отхвърлена жена, по съвместимост и вещица; подмененото изродче става истински викинг с кръв по устните още от гръдта на кърмачката си; и един конфликт на тема – „вий сте грозни, ний – хубави, затуй мрете“ се възражда заради обичайната шарше ла фам в дъното на нордическата епика. В половината време ще имате чувството , че пред вас се разстила либрето на опера от Вагнер, с широки диалози, които просто трябва да се пеят, а в останалото време – ще ви рецитират и пеят буквално, по толкин-лайк начин, ако и да липсва изящността не небивалата средна земя, заменена от кървавата човечност на мидгардската реалмия. И да, знам че са замислени като едно и също, но са в действителност като паралелни вселени – сенки на истината, която вече не знам къде е.

Драмата е изключително класическа и направо едиповска, засягаща голямата забрана на инцестната любов, ако и същата да е , разбира се, неосъзната и душевно чиста. Екшънът също е в епосни пропорции, омесващи Омир и Салваторе в почти постоянно цепене на глави с брадви, разсичане на гръкляни с необичайно остри не-метални предмети, и прострелване с подли стрелички по елфски. Да, нещо като сериала за викингите, ама с трите тона кръв на нецензурираната версия на Спартак. Ако си падате по такива неща, хубаво. Но нещо сериозно куца я в изпълнението, я в предаването на цялата идея, та не ми се получи да се книговлюбя . Или просто не ми харесват по-човешките драматичности от света, в който все още се разхождаме, да ми се омесват с представата за магичните времена отпреди спомените. Вкус, ще.

Advertisements

Кръстоносци в космоса

Пол Андерсън

1125_max

Доста странно заглавие, неподчиняващо се на никакви логически закони или литературни норми. Само чуйте – изключително враждебни извънземни кацат в средновековна Англия по време на кръстоносните походи, въоражени с разни изпаряващи оръжия и мегатонни ядрени заряди, а бандата пияни кокни разбойници с изтъпените си чекийки и вонящи кончета им виждат сметката за половин час време, и се натъпкват с все цялото си село в свръхмодерния им космически кораб, кръстосват вселената и завладяват цели планети само заради дивата си варварщина, която никой интелигентен извънземен вид не познава. Под сянката на алебардата се свеждат всякакви глави и пипала, неразбиращи обичайни за нашия вид неща като мъчения над пленените или безмислена жертвоготовност в името на личността на предводителя. А дебелият  английски благородник – победител се почесва по корема, пооригва се, целува галантно своята прелестна дама, и посочва с космат пръст към следващия трепкащ от страх гениален неземен вид.

Целият абсурд на идеята , че с една ножка, шепа криви стрели и няколко хърбави добичета може да покори космоса, е представена толкова логично достоверно, че няма как да не се почувстваме като жертвата – висша цивилизация, която е чувала за грубия ръкопашен бой само от твърде древните предания, и докато същите се опасват с рефлекторни щитове и антигравитация, си отнасят по някой боздуган в челото, или стават жертва на старите номерца на римляните в стил Разделяй и владей, които възмущават по-съвършенните ментално със своята елементарна злоба и зловеща простота на измамата без абсолютно никакви угризения.

Макар и да няма директни смешки, самата ситуация е прекомерно смехотворна, но кискането някак остава в гърлото, като когато гледате някой младеж как си разбива детеправещия орган в някой камък, доказвайки вариация на мъжество чрез преминаване с колело или скейт през пресечен терен. Все пак книгата е толкова странно замислена, че си заслужава всеки ред, описан от догматичен свещеник – летописец на безумното космическо завоевание. Междустилието на Андерсън е просто завладяващо, като особено зрелищна катастрофа, която няма как да пропуснеш, а и не искаш. Ще потърся още такива шантави експерименти, препоръчвам и на вас.

Операция Хаос

Пол Андерсън

Оставяйки настрана безумното заглавие, което между другото си е точно автентичното, а не, както предполагах, преводна абоминация, а също така и странните корици, които отново учудващо коректно отговарят на съдържанието, всъщност миниатюрната книжка, неразбираемо разделена на две ,е по-скоро симпатично четиво. Да, вярно на заглавието си, действието се движи меко казано хаотично, неконсистентно и очевидно е комбинация от  навързани един към друг с много ярко бели конци фантастични истории, подходящи за американски подлистник от 50-те, но пък главните почти – хуманоиди са реалистични, достатъчно безразсъдно смели и общо взето с правилното отношение към света, как си трябва за супер героичните роли, в които са се намъкнали.  Сетингът е алтернативна реалност, в която псуваш тромавия дракон на улицата със същия патос, както и ще нахраниш и някой некадърен ватман с убеждения, че превозва твърдокорен зеленчук, и че на света съществува само един начин да се превозват пътници – а именно с рязко, неравномерно натискане в ритъм на неокласическа деветдесетарска чалга , с все сили и мъжка страст, на педалите за газ и спирачка в изненадваща последователност на повереното му раздрънкано превозно средство. В университета се учат химия, физика и яздене на еднорози, а върколаците ровят по кофите, тъй като икономиката и правителствата са си все същите , в която и да било алтернативна реалност, за съжаление. Има и малко некадърно описана, но пък разбираема любовна история, подпомогната от по-скоро забавните препятствия, естествено леко хаотично създавани от цяла орда сукуби, инкуби, джинове, ифрити, саламандри, и разбира се- цялото адско войнство начело с някакъв крайно смотан демон с тънки мустачки и свастичка на рамото, водени от абсолютното неназовано зло. Може да ви се струва клиширано, но това е извора – Операция Хаос е плод на седемдесетте, и носи силния отпечатък на истинската реалност, чрез малко неуместно- пространни коментари върху материи вариращи от есенцията на вярата , през химико-физичната природа на магията до леко политиканстване на крайно невълнуващи ме теми. Все пак съм развила достатъчно снобщина на вкуса, за да ценя високо класиката в жанра, в какъвто и да е вид, така че подхождам към подобни инфодъмпове и есеистични отклонения по-скоро с любопитство, отколкото с нормалната за случая досада, но от друга страна – книжките са малки и ненужните пасажи лесно се прескачат , ако ви се дотежи. Най-малкото е странно четиво на фона на доста стандартизираните напоследък сюжети, които сме принудени да финансираме, заради пустата ни книго-страст.