Питър Пан

Джеймз Бари

Book Cover illustration

Имам проблем с детските книги, особено с онези класическите. А именно – че хич не са ми детски, и съм готова да се обрека на зрелищно пукване пред идеята да ги прочета в тиха нощ на неродените ми отрочета. И докато се старая да предпазя хлапетата от това да се самоосакатят като Тенекиения човек с надеждата после да им присадят напълно нормални техно крайници, или да счетат всяка нацупена лигла с психични отклонения за своята Мери Попинз, и им скимне да търчат по гащи до зоологическата градина посред нощ, сега ще трябва и да внимавам да не се хвърлят през прозореца в търсене на Питър Пан, и да не хипервентилират в опит да ликвидират родителите си, защото ако не знаете всеки дъх поет в Нийделандия убива по един пораснал човек в реалния свят. Бас държа, че това не си го спомняте. Това е и проблема на Питър Пан – не го помните, и вероятно не сте го и чели в основната му вариация , а само захаросаната приказка на Дисни. А каква е суровата версия?

Тъй както Червената шапчица на Грим е истински слашър , а древните легенди са обичайно инцестни перверзии с много его и откъснати крайници, то и историята за никога непорасналото хлапе е реален  хорър за възрастни, сравним само с някой северноевропейски епос , който смразява с алтернативния възглед към живота и смъртта на народите, които виждат слънце веднъж годишно. Знаете ли, че изгубените момчета са всъщност призраци на бебета, които са се пречукали, като са паднали от количките си, докато бавачките им са бляли по някоя витрина? Или че малкият петгодишен фърфалак Майкъл в края на книгата има минимум един собственоръчно убит пират, на който клъцва гръцмуля с радост и спокойствие? А че Питър си е масов убиец, който в мрака избива почти целия екипаж на Хук, с леки подпомагания на добрите си приятелчета, върху които властва тиранично и шизофренично, наричайки всичко удобно с името игра? И че има прилично описана битка, в която пиратите избиват кърваво цялото индианско племе, което така или иначе е преследвано от дивите животни на острова, които не ядат репи и спанак, ами човешко?

Никой не е дружелюбен в Нийделандия, но всички признават върховенството на Питър Пан, тъй както демоните из деветте кръга на ада почитат своя любим главен дявол. А Уенди , Джон и Майкъл нагазват до коленете в плитките калища и забравят предишен живот, родители и каквато и да е синовна обич в името на вечните игри на семейство в толкова сик вариант, че малко на човек му става леко неудобно на моменти. Въобще истинската история на Бари е твърде, твърде различна от всички екранизации, където лошите биват ступвани, но не и съсечени; децата се бият, но не убиват, а вълшебните същества са подозрителни, но очарователни и благодарни в достойни ситуации. И честно казано – предпочитам версиите на Дисни. Където децата не са така „весели, невинни и безсърдечни“. Където, когато майката умре тя не бива просто „умряла и забравена“, а от вярното куче – бавачка не остава само крив спомен, в който не сте много сигурни дали е имало смисъл. И не ми говорете, че тази книга учела на фантазия или въображение. НЕ и точно тази версия. Ако си мислите обратното – препрочетете я и ще  попаднете в свят, който не помните, и от който ви става мъничко страшно. За бъдещето, за миналото, и за грешно изпратените послания.

Advertisements