Песента на ханджията – на български!

Pesenta_korica5-e-500x711

Вече можете да се потопите в меланхолично – магичния свят на Питър Бийгъл и Песента на ханджията, един от най-красивите текстове, които някога ще прочетете и ще усетите как се увеличава емоционалната ви интелигентност с всяка секунда прекарана сред страниците му. Чрез ентусиастите – мечтатели от Човешката библиотека една неортодоксална битка между магьосници , странни същества, и живота и смъртта в своята ходеща есенция , вече може да бъде разбрана, или поне наблюдавана със затаен дъх, на родния ни език. Човек е толкова голям , колкото са големи мечтите му, особено ако достигне до момента да ги почти сътвори в реалност. Станете част от този проект като заявите своите лични бройки, или великолепни коледни подаръци за наистина най-обичните си хора на този адрес:

http://choveshkata.net/blog/?p=4917

А за това какво можете да очаквате от Питър Бийгъл – вижте и моите нескромни ревюта :

https://annahells.wordpress.com/2013/03/29/песента-на-ханджията

https://annahells.wordpress.com/2012/03/05/последният-еднорог

 

Песента на ханджията

psb_innkeepers

Една магична история, изпълзяла изпод кълба непрогледна мъгла, водена от мелодия отвъд живота , водеща към дълбините на смъртта , и по-далече…

Всичко започва в едно пасторално селце, дало ненавременна жертва – половинка на огромна любов. Писъкът на болката привлича своите и чуждите,  един недовършен дух изпълзява изпод дверите на тъмнината, и тръгва на пътешествие без смисъл, с неясен спътник без минало и преследвач идващ точно от отминалите дни. Странните пътешественици се увеличават, и намират своя пристан в крайпътен хан, който не ги приема с отворени обятия, но отваря сърцата на обитателите си към външната страна на бледия ден, канейки нощта и липсата на тъмнина в магията да се приютят под самотния покрив, подсланял хиляди пътници, но не като тези. О, не, не и като тези…  И безкрайната истина за завинаги изгубеното и никога ненамереното започва своя танц пред очите на читателя, който освен да чете със широко отворени зеници и притаен дъх, всъщност няма избор друг никакъв.

_InnkeepersWebFox

Бийгъл е абсолютния майстор на думите, и дори тъжната ми среща с Тамзин не ме разубеди съвсем в чародейството на изреченията, вълшебството на ритъма, магията на писането, който този човечец владее до връхчетата на пръстите си. Светът на Ханджията и неговите гости е абсурден, неясен, едва загатнат, и въпреки това толкова цветен, жизнен и ухаещ на истинско, че сякаш вади у теб спомени за нещо твърде отдавна незапомнено, но винаги търсено неслучило се минало, в което ти се иска да си живял. Героите изплуват от мрака и не вървят пряко към обичайните пътеки от светлина, а по-скоро се крият в сенките, водени от закони и обещания, които отдавна са престъпили, но въпреки това биват изпивани вътрешно от желание да спазват. Три жени, три магьосници, три самодиви от някакъв специален бийгълски тип, се вмъкват в живописната сравнително спокойна картинка на едно загубило се във времето място, преобръщат го из основи, преоткриват самите себе си, и на всичкото отгоре докато правят това, дори не са истинските главни герои в картината. Представете си изображение, което крие динамиката на смисъла си на далечен заден план, докато на преден танцуват фигури, просто създадени да изпиват интереса само и единствено към себе си. Две картини в една, две книги в една, болезнено събрани от съпричастността към загубата и смъртта. И когато си мислиш, че всичко вече ти е ясно, и имаш някакъв енд, пък било то и съмнително нарицан като хепи, изведнъж кулмнацията на истинската история те бухва в носа, и всичко започва отначало, дори и след последната бяла страница, там някъде в главата ти.

twpzpD419700-02

То е ясно, че точно тази книга е безкрайно трудна за описание. След прочита и мога да се закълна , че съм чела поне няколко коренно нееднакви книги едновременно , създадени от различни автори, писани в различни времена, с идеи съвсем противоположни, даже противоречащи си на всяко едно ниво и осъзнаване. Богато изживяване по толкова учудващо много и неочаквани начини, че всяка гледна точка, меняща се с летописна прецизност и уважение към ритъма на времето, те изпълва с усещането за още един отворен прозорец, и понякога за още една затворена врата във света зад присвитите в недоверие очи. Шепи от улики към несъществуващи престъпления, нишки на загадки, които просто не търсят своето решение, капки идеи, които попиват и се раждат седмици след последните авторови думи.  За мен е огромна чест да обявя, че Чобитите са се заели с този проект от години, и надявам се същият да види бял свят съвсем скоро. Защото преводът ще е съвсем друг свят от оригинала, а думотърсача в мен гори точно за такива измерения на необяснимото и красивото. Това е кауза , достойна да бъде подкрепена от ценителите на истински важното богатство в живота на един мислещ човек – а именно да се взира с неуморно любопитство зад изящно гравираните двери на ума на един гений на словото и да поглъща световете, създадени с брилянтно чист творчески импулс. Аз подкрепям всички радетели на истински добрите и ценни за читателите книги, направете го и вие – ето тук ще откриете как :  http://choveshkata.net/blog/?p=3449

Великолепните илюстрации за истински ценители, 
се намират на адреси
Kirasanta
и
John Jude Palencar

Последният еднорог

Питър Бийгъл

Очевидно съм започнала с Бийгъл по най-лошия възможен начин, а именно с тийн отегчителното недораузмение Тамзин. Защото историята за еднорогата е най-красивата книга, най-великолепния текст, най-прелестната идея, и всичко най-топло, меко, нежно и изящно възможно въплътено в писмена форма . Всяко изречение е важно, сякаш обмисляно с векове, без нито една излишна или липсваща дума, без капка прекалена префърцуненост, или намек за твърде груб реализъм. Мрачно, меланхолично и тихо, но и пъстро, експлозивно и обнадеждаващо. Много лица на един и същи текст, носещи поравно талази от бели сълзи и звънливи усмивки. Така трябва да се пише. Оригинално, технично, завършено. И преводът в по-голямата си част е наистина великолепен. Имаше някои архаизми, които не стояха достатъчно уместно, но в общия конктест носеха цялата сила на думите на Бийгъл, заредени до пръсване с магия, убийствен блясък и усещането за почти пълна перфектност. Тази дребна книжка я четох по съвсем малко, в продължение на повече от седмица, сякаш бях попаднала на истински бял труфел, струващ годишната ми заплата, който сърце не ти дава да погълнеш нацяло, а просто помирисваш, погалваш, минаваш покрай него с мисълта колко префинено удоволствие съдържа в себе си.  Много странно усещано, сякаш не бях чела хубава книга от години, и това се яви като свръх нова на качествената литература, изгаряща читателските ми ретини и непозволяваща на която и да е друга история да заблести дори и скромно след нея.  Ако трябва да сме пошли – Еднорогата си е Анджелина Джоли на фентъзито – след нея просто не ми е ясно как се продължава в света на книгите, без всяка следваща да ти намомня колко по-зле е от историята на Бийгъл. Последният еднорог е кота нула, еденица мярка, звездата вечерница, определяща пътищата по света. Преди много години съм гледала и анимация по книгата, и се чудих как може едно филмче да е толкова болезнено безнадеждно и да е за деца. Ами не знам дали тази книга, или каквото и да е инспирирано от нея би могло да влезе в главата на едно дете по правилния начин. Еднорогата е истинската Малка Русалка на Андерсен , която не е за нормално средностатическо дете. Тъга, отчаяние, вълни чиста болка. Красота, пролет, искрици печална радост. Всичко има. По много. Такава книга се чете по сто пъти в живота, и всеки път ти е коренно непозната и различна. Безумно и невероятно.

Тамзин

Питър Бийгъл

Разочароваща книжка – сякаш писана от 13 годишна кифла за друга 13 годишна кифла. Всъщност горе -долу това е идеята, но Бийгъл се е явно справил толкова добре с работата си, че издразни магически силно де що имам критическо синопсче. Скучна епопея за хамериканска тийнка с проблеми и ужасно скучен живот, който уверявам ви не става по-интересен дори след появата на обичайно разведряващите редовото ежедневие на нормалните хора призраци и английски магични същества в дома и. Скучно начало на живота на кифлата в Америка, оплакване на тъжния и самотен живот и разделени родители, скучно преместване в Англия и започване на още по-скучен живот в някаква забравена от Бога ферма из уж пасторалните английски полета, пак оплакване от трудния хлапашки живот, после идват разни скучни призраци, скучни вълшебни същества с отчайващо скучни проблеми и дилеми, и въобще цялата атмосфера е толкова скучна и елементарна , че не успях да намеря сили да завърша историята. По темпо ми напомни страшно много на Изабел на Кай – друго мое силно разочароващо попадение тази година . Даже котките, на които много разчитах да разведрят обстановката, се оказаха трудно скучни същества. Стилът е далече от каквото и да е особено качествено творение, така че и той не помага на за мен отчайващата отвсякъде история. Истина си е, че по принцип не харесвам фабулата на магични същества врязващи се в ежедневието ни, но има и доста добри попадения  в тази възневидявана от моа, но за съжаление масово използвана фентъзийна посока напоследък, като псевдо-артурианския Фионавар на Кай или атлантидските излияния в Децата на Просперо на Джан Сийгъл. Сериозно се надявам Еднорогът да е по-читав, иначе май ще се окажа сериозен анти-бийгъловист.