Пирамиди

Тери Пратчет

piramidi

Пратчет продължава с експериментите в Света на Диска. Пирадими няма общо с нищо друго досега, няма ги магьосниците на Анкх, нито пък добрите стари вещерки, Смърт обаче разбира се е тук, и в края на книгата му се отваря страшно много извънредна работа покрай едни мумийки от няколко хилядолетия назад. Историята започва в изключително забавната гилдия на наемните убийци, където условията са доста по-освободени в сравнение с гилдията на шутовете да речем, но поне последните могат да размятат по някой омърлян провален помпон по пътищата към родните си места, докато асасините рядко се завръщат у дома като провалени професионалисти. И се започва едно темпорално – пространствено кенгурско подскачане между Града на градовете, първи брат’чед на Ланкхмар, и един алтернативен Египет , кротко заспал във времеви джоб, подчинен на властта на безчет позабравени и недоизмислени богове, и техния умел вестител – еманация на всите лоши съветници, които сте гледали в анимациите от детството си.

На пръв поглед стандартна история -наследникът- богоизбран, опитващ се да се докаже като млад галантен мъж, но откриващ , че има друго призвание, само дето не е сигурен точно какво, бива призован да царува и спаси царството си от почти – анихилация, или каквото там е варианта на Пратчет в пълна абсурдност на унищожение на съществуването. Имаме и красива робиня със смело сърце, зъл велик везир, и – вяра. Всъщност Пирамиди е книга за вярата, по-точно за вярата във вярата, създаваща богове и реалности на база желанието да ги има, да са подредени и контролируеми. Е, това вече се нарича религия. По египетски пантеонът тук е доста по-разнообразен, подслоняващ всякакви божественички нещица и легендички в едно цяло, което естествено се изсипва като купа вчерашна помия връз главите на вярващите, след една заигравка с математиката , геометрията и счетоводството, подчинена на квантовата физика и най-големия ум на земята, намерил подслон в една камилска глава. И неща, които по принцип звучат безкрайно скучно и неплодовито откъм въображение, тук избухват в заря от хилещи се невъзможности в стил Монти Пайтън и приятели през повечето време.

Различен Пратчет, но кога ли пък е бил еднакъв, може би с една нотка серозност в повече, засягащ фундаменти, към които рядко се посяга с усмивка като исконната вяра към каквото и да било, властта на богоизбраните или традицията като животоопределяща парадигма, но експлоатиращ ги по единствения възможен правилен начин – с твърда ирония и безмилостно разкостване по откровено интелигентен и съвсем лекичко злоблив начин. Великолепно четиво за хора с ум и чувство за хумор, едновременно гонещи се в кратунките им. Не сме толкова много, не.