Вещицата от Портобело

Паулу Коелю

Не се срамувам от това, че чета Коелю, въпреки, че не съм манекенка. Коелю си има своята мистика, своите фантазии, своите лесно смилаеми послания. Но тази книга ме отврати. А даже филм ще правят по нея. Защо точно тази книга, за бога, а не Захир например? Не знам. Но тази е първата, която минавам класически по диагонала. Което е отвратителна оценка.
Не знам какво му има на г-н Коелю в момента и защо се е обърнал към феминизма и духовете в едно. Мен не ме спечели, въпреки че съм му активния таргет. Скучно, протяжно, дразнещо нравоучително. Този път философията ми се стори безумна и елементарна. То тези неща си ги знаем бе! Кажи нещо ново!
Крайното усещане е все едно джедай е видял учителя Йода да ака в средата на великите им зали за обучение пред невръстните бъдещи джедайчета. Единствената причина тази книга да не отиде в кофата е страхотното оформление. Какъв късмет, че все някъде в мен дреме естета… По-добре да преведат Валкириите.

Пауло Коелю – книги за манекенки и обикновени хора

Някои книги са велики, други средни, трети – пълен боклук. Най-често пълния боклук става бестселър, а апотеозът на величието в хартиен вариант се издава в бройки покриващи обичайния норматив роднини плюс дребен процент за заблудени читатели. Коелю е масово продаван автор. Което не го прави лош. В повечето случаи. Но най-обсъжданите му , филмирани и клиширани до невъзможност книги са и най-големите му, подчертано родени с чиста комерсиална, а не творческа насоченост лайненца, които аз разбира се съм прочела, подведена от добрия пр на автора. Евала на маркетинга. Тези тук са средни, има и лоши. Но винаги да за него, зарадивъзможността да попадна на диаманти сред лайната. Е, какво – случва се…

Захир и другите смислени неща

Паулу Коелю

Поради неясни за мен причини Коелю е смятан за класически писател за манекенки. Според изключително проникновените съвети на техните верни кучета-пазители в скоби пи-ари , младите прокурорски щерки, както се казваше преди години на ненормално млади момичета, предизвикващи сексуални трепети, абсолютно винаги го посочват като техния ултимативно любим автор, показал им пътя към така красивата им лична легенда. Която от своя страна незнайно защо е винаги свързана с развяване на кокалестите им телца по разни набързо сковани дъсчени подиуми, седене с часове цупейки муцунки пред нервни фотографи, или правене на компания и цупене на муцунки на още по-нервни и порядъчно подпийнали добре облечени господа, съчетано с физико- химичен анализ на течни и прахообразни подобрени елементи от менделеевата таблица, вървящо ръка за ръка с упорито и прилежно следване на анорексично – булимичните принципи за успех. И точно те ми говорят за Коелю…
За съжаление този според мен гениален автор е недолюбван и от много други писатели и журналисти, една малка , но значима част от които, аз искрено уважавам. По принцип го отдавам на един вид неовладяна творческа завист, но може и да им и други причини.
Алхимикът е наистина неинтересна и предвидима книга. Може би най-опростено и смелено написаната му книга, което обяснява и нейната твърде голяма популярност. Принципно Коелю пише доста простичко и ясно, и в това му се крие и огромна част от гениалността му като обичния и всепризнат творец за масите, разбиран реално от еденици.
Захир е последната му книга, поне за която знам че е последна. Тук няма отговори, няма смелена на вкусна и лесно преглъщаща се кашичка философия, няма щастлив в истинския смисъл край. Обичам книги в които всички са малко губещи и още по-малко печелещи накрая.
Захир е символ на безкрайното търсене на онова неуловимото, което все така упорито наричаме щастие. Едновременно с това е и пълното усещане за неудовлетвореност, което храним като малко , но любимо чудовище в гърдите си с поредици от неуспехи, грешни решения или прибързани думи. Докато накрая разберем, че реалността не предлага дори слабо оптимистично разрешение на всички наши проблеми, което си мислим, напълно логично естествено , че сме заслужили след толкова много жертви и усилия от наша страна.
Но истината е, че всъщност в нашия, човешкия тип живот, когато ни се налага да дишаме дори и с цената на раздираща болка в гърдите, природна справедливост няма. Не откривам топлата вода. Хубавото в случая е, че точно Коелю го казва, и то почти разбираемо. Така поне една манекенка може да получи шанс за малко по-логично осмислен живот.

Да, знам че очаквам винаги прекалено много от хората. Но какво друго да правя.