Океан море

Алесандро Барико

Искаш ли да си поговорим за морето?
Тази седмица не ми беше лека. Гледах един филм за смъртта и душата ми се напълни не особено мои спомени. Сънят ми после дойде трудно. Искаше ми се да те чувам. Но те нямаше.
За последен път висях морето на 19. Или пък беше 18. Отдавна. По-късно виждах други морета, но някак си те не бяха моето.
Безнадежност, безутешност, безумие…Ужасно много думи започващи с без, а има още много толкова. Силата на морето се стоварва върху теб, и те гали, и те лъже, почти обещава, но нищо не казва. И пее, и говори, и спи…не, само се прави, че спи. Вечно буден, вечно чакащ, вечно търсещ… Милиони като теб го слушат, но не мога да го чуят. И аз вече не мога. Само си мисля, че си спомням, че можех. Ужасно условно изречение.
Знаеш ли какъв е цвета на морето? Бял. Опасявам се, че това за сините дълбини си е чиста оптична илюзия. Ако можеше да го виждаш като художник, щеше да видиш, че е бяло.
Мразя морето да затваря очи. Макар, че е нормално да се изморява. Но тази умора струва толкова много и все пак толкова малко – поне на морето.
Имам спешно нужда някой да ми подари сън. И някой да постои до мен. И някой да е много много по стар от мен. Но не в този смисъл.
По-трудно е отколкото си го представях. Виж, аз не искам да се разделяме, а просто да си отида. Не искам да споделям живота ти, но моля те не си отивай. Не знам дали някой ще ми позволи да живея с теб, но и да умра до теб би било приемливо.
Колко объркана мога да звуча?
Твърде много. Твърде тежка книга. Не е за хора, които току-що са мислили, колко е безнадеждна смъртта. Абсурдните комбинации на живота те достигат винаги, когато си мислиш, че не трябва, а то трябва, трябва…
Безумно лесно е да почистиш живота си от другите. Морето непрекъснато го прави. А защо някой си мисли, че му е леко? Не е. Аз знам. Ти също – след време. Една книга време. Трае повече отколкото си мислиш.

Advertisements