Книга за изгубените неща и други нощни приказки

Джон Конъли

Не бива да се прави така!
Не бива една книга да се пише като за малки деца и по средата да разкостят с буквализъм, пред който Ханибал Лектър тихичко ще скимти засрамено в ъгъла, главния, и забележете, положителен герой. Е, поне един от главните. Правя пълна алюзия с Лабиринтът на фавна – филм, който все не мога да се насиля да гледам, но книгата е пълен абсурд. Стилът, с който е написана , или преведена, все тая, е по детски недодялан, предполагащ тучни полета с цветенца, весели момиченца с кошнички цветя и весел край, а не развратна Червена шапчица страдаща от откровена зоофилия и нимфомания, биваща изядена от собствените си овълчени деца. Не предполага и 100 килограмова Снежанка и планиращи нейната смърт джуджета. Просто не ми се мисли като стигна до Спящата красавица за какво зомби ще стане дума.
Тук няма добър край. Има смърт на килограм. Всички умират с прецизността и изтънчеността на сериен убиец  – харпии, тролове, дървари, вълци, деца, малки пухкави животни – всички под ножа, в казана, със стрела във врата или брадва в корема. Смърт чрез разчленяване е толкова често срещан приказен похват, че просто ми се пригади. А тръгнах да я чета след иначе веселия коментар – “ Там има един рицар на име Роланд, и той е гей „. Ако четете и посещавате местата, които аз съм избрала за свои информационни и форумни източници ще знаете , че това е равносилно на особено извратено светотатство. А изведнъж така неочаквано взеха да се посичат и измират всички, че стоях с твърде широко зяпнала уста твърде много време. Все пак, съгласете се , че изречение започващо в настроението на примерно “ Ти-ри-ли-ли, и отидох аз в гората за цветенца..“, не може да завърши в стил  „… и посякох косматите му ръце, които продължаваха да се огъват в предсмъртна агония, дори когато кръвта му се попи в земята и в устите на доскорошните му приятели“ . Просто за такива работи си трябва предупреждение, намек, нещичко поне. А не, тирилили, бум, тряс, хръц, тирилилила. Сик енд туистед.
Отдавна не съм се изненадвала така брутално от книга. Сякаш Конъли е имал идеята да пише детска , но все пак поучителна психологически средно смилаема книга, а се е получил десетия Хелрейзър, за бога. Очаквам извращения от Баркър – на него в това му е чара, да е безумно зловещ, очаквам тих течен ужас от Лъвкрафт – студът на твърде огромното познание струи от всяка негова дума,  но Конъли за мен е като Кинг – когато иска пише ужасии, когато не – пише Очите на дракона. Ама тук не е така. Това е невероятна литературна гавра с всички приказни истории, написана по толкова кошмарно наивистично- садистичен начин, както може да мисли само едно дете.
Мисля, че имам нов неизчерпаем източник на страх.

Само да упомена за хората без чувство за хумор, че Конъли ми харесва като автор, и то страшно много, щото явно не си личи 🙂

Advertisements