Ламята

Николай Хайтов

5488.max

Ако сте се чудили защо класическите ни родни автори, с които ни занимават до пълно и болезнено отегчение в училище по неправилния начин, никога не са писали фентъзи – всъщност грешите, писали са, но си е цяло приключение да изровиш нещо, което не обяснява за кахърния живот на обикновения селянин, злината на града и буржоазията, и ужасите на някоя си война. Е, всъщност всичко това си го има и в тази малка фентъзийно – иронична книжка, но този път по правилния начин – забавно, стряскащо, където трябва и общо взето носталгично, като в някой любим епизод на Измислици – премислици с бате Влади, което повечето от вас си нямат и представа какво е. Но, хей, всички имаме право на любими соц и пост соц спомени, които да ни сгряват в хладните нощи на ледения капитализъм, и да ни помагат за едно време да си спомняме само с носталгията по едно детство, и нищо повече.

Та, Ламята на Хайтов е зло месоядно животно, погрешно набедено като любител на красиви девойки. Същата се събужда след столетия сън, защото му отрязват специалното сънотворно дърво, засадено от умните ни прадеди някога, точно на отвора на пещерата му. И хайванчето тръгва да си търси храна, а хорицата наоколо твърдо са решили да не му угаждат на кулинарните вкусове. Е, поприклекват малко след няколко покосяващо смехотворни опита на тема „Как да победим дебел тиранозавър рекс с клечка за зъби“, които осигуряват доста кърваво папкане за баба Ламя, но нещата се обръщат щом бива заплашена най-личната мома на селото. Помежду другото се завъжда и доста стабилен бунт срещу управляващите боляри и съветници, които са точно като наизлезли от „Тринайсетата годеница на принца“, и само извънземните ми липсваха понякога.

Далеч съм от мисълта, че Ламята е литературно чудо, но е изключително лек за четене текст, къде маскиран като приказка, къде чист памфлет срещу буржоазната и богаташка клика, живуркаща върху отрудените рамене на работническо – селския колектив, или каквото там е било проблематичната конфронтация по времето на Хайтов. Но можете да го разгледате и като приказно фентъзи, с псевдо юнаци, зли почти-царе, минимум една хубавица за спасяване и чудовище за разфасоване – това последното, почти буквално между другото се получи накрая. Да не забравим и наистина доброто чувство за хумор, понякога даже доста впечатляващо черно такова, което ще ви върне увереността, че големите имена на родната ни литература могат да пишат и поне привидно несериозно, и четимо дори за оперираните от несвойствен патриотизъм и лелеене по обществените ценности на народа като мен. И класиците имали усмивки, ти да видиш.