Неестествени твари

Преди всичко нека разсея една блестяща заблуда, плод на художественото оформление на корицата, наглед малко недодялано, но успяващо без капка съмнение да ни убеди, че в ръцете си държим нов сборник на великия майстор на странното Нийл Геймън. Не, това не е книга на Нийл, а събрана от Нийл, включваща негови любими автори, повечето от които откровени индита и толкова локално специфични, че внасят неразбираема екзотика, трудно оценима в повечето случаи. И с това ми шерлокхолмско откритие, след което, ако вече сте си купили книгата водени основно от Нийл идеята, може би се чувствате мъничко тъпо, бързам да ви убедя, че всъщност колекцията не е никак лоша, доста различна е, разнообразна, и, ами, по-скоро си заслужава.

Сюжетите са от всякакъв тип и род, но винаги леко обикалящи около темата за чудовищата, къде познати, къде – абсурдно появили се отнякъде с неясни цели, но някак винаги гладни и кисели на човешката раса. Дали ще е месоядно петно, изникнало изключително неуместно в гостната на саможив английски благородник, или грифон с безупречни обноски и огромно желание за просвещение на масите, а може и хаитянска хамадриада, помагаща на една жена да се осъзнае като такава в онези тъмни години на срама и неясните желания, разкъсващи подрастващата мини богиня – краят ще е малко неочакван, но не и съвсем непредвидим, вземайки предвид броя на зъбите на квадратен сантиментър у странните създания на въображението и мрака.

Чудовища има от всяка форма и размер, понякога зли френски велосипеди и агресивни закачалки, друг път – съшита фигурка от частици мъртва кожа на отдавна забравени животни, но най-често е нещо, което ни дебне в огледалото – като прелестната лейди Смърт, чиято позиция е отворена само за хора с кухи сърца, или змийските божества, търсещи своя човешки дан насред усойни места, и дори понякога фениксите – символи на цели скрити цивилизации, попаднали под угрозата да бъдат буквално изконсумирани от нашето си надземно отборче човешки малоумници с пари.

Неестествените твари се допълват и от любезни влюбени върколаци; хладнокръвни магьосници, успяващи да предизвикат божествените пантеони в няколко свята едновременно; древни демони, прехранващи се с каквото изпадне из тучните английски поля; паралелни измерения на постоянно променяща се реалност, под звуците на смеха на странния папатукан; сиви мъже търсещи цветни души, за да придобият шарен живот; галактически ловци на изчезнали животни, открили не просто измрели, ами несъществуващи такива; свръхразумни ята от оси, можещи да затрият и нашия свят, ако им се даде малко повечко време; и зверове с размери, твърде трудни за преодоляване от неизрастналите в техните сенки.

В такава компания приключенията и странностите просто извират от всяка страница, понякога забавни, понякога – натъжаващи, но обичайно стряскащи и създаващи нови източници на писъци, или поне някой и друг тягостен кошмар, обливащ в ледена пот и оставащ да гнети и през будната част на деня, скрит в джобче от подсъзнание. Не е Геймън, не е, но е нещо, което той би чел с удоволствие, и тук идва моментът на искрената фенщина – до каква степен ви се влиза в обувките на любимия автор, и можете ли да го видите през очите на събрата читател, споделящ своите предпочитани текстове почти на равна нога.  И точно тук решението за успеваемостта на експеримента в ръцете ви е лично.

Advertisements

Дим и огледала

Нийл Геймън

 

185110_b

Уж поредното пътуване в необятния цирк на макабреното в ума на Геймън, но някак вкусът е различен. Твърде много по-личен, по-стар и по-земен. На моменти твърде лепкав, потен и потънал в сълзи. По-рядко мечтаещ, сънуващ и променящ света със силата на невъзможното. Зад дима и огледалата е уморената реалност. И тя не ми харесва.

Някои от разказите се повтарят с вече издадени, и то наскоро, сборници, но все пак са два или три, така че не може да се каже, че всичко това вече сте го чели. Разказите в бял стих са много повече от обикновено; кратките миниатюри, натежали от горчивина допълнително задавят. Въобще това е най-депресивния сборник на Геймън, като употребявам съвсем на място думата депресия и не я бъркам с така изящната меланхолия на мислите, която досега свързвах с него. Но това тук е зала с огледала на тъгата, празния поглед и пропилените дни, в които не-реалното бързо губи своето не особено откровено „не“.

Знам, че това са просто текстове, вероятно написани по поръчка, с чисто комерсиална цел и прочие, но усещането за неочаквано пропадане в нечие твърде лично пространство е повече от силно. За семейното (не)щастие, за съзряването на малкото момче с фантазия, за тихата безмислена младост, за притиснатата от комерсиалната машина за илюзии зрялост, за осъзнаването на личната нищожност пред лицето на смъртта – теми съвсем не по моя вкус, вмъкнали се в геймъновото съкровище, отровили водата на сънищата ми. И все пак не всичко е загубено – на изхода ме чака една вампирска Снежанка и нейната никак не лоша мащеха, които ми махат за довиждане иззад вратичката на фурната, обилно полети с мас… или поне едната, и то не правилната. И разбрах, че Геймън е също толкова отчаян фен на Муркок като мен, дето си чакам Елрик, Корум и цялата банда на Мултивселената все някой ден на български. Така де, Маркес дочакахме, та Муркок ли ще изпуснем. 

Черните води са дълбоки, и задушаващи, и водещи към различни животи, никой от които не искате да е ваш. През прозореца ви гледа сивотата, а в дома ви цветовете са отдавна предали живостта си на небесните селения. В такъв момент нямате нужда от този Геймън, той ще затисне лекичко с крак душата ви, и ще започне да ви разказва за всички варианти на прераждането, които бихте могли да избегнете само с вършене на добри дела. Не е четиво за тези, които имат и една капчица разочарование по сърцето си. Но ако ми се налага да чета поне една реалистична книга в годината, винаги ще избера да е Геймън. И сега отивам да се лекувам с най-абсурдния и слънчев Пратчет, до който мога да се добера. Вероятно ще е душоспасяващо.

Внимание, психоспусък

Нийл Геймън

вни

От Геймън няма как да получите нещо по-малко от страшно добро, странно фентъзи, под формата на, както сам определя своите текстове – кратки измислици и смущенийца, способни да ви разсмеят, натъжат и изплашат сериозно в малките часове на нощта, дори само в рамките на едно изречение. И все пак Геймън е от авторите, в които или се влюбвате за няколко страници време, или въобще не можете да се разберете с начина, по който мислите му препускат по белия лист, лишени от ежедневна логика или правила на уж познатото ни битие. Да, това е поредния сборник от разкази, но за мен е жизнено важна глътка почти идеална според собствените ми нужди литература, даваща ми надежда, че някой някъде там все още може да пише изненадващо, очароващо и задоволяващо дори неизказаните въжделения на търсещата истории душа.

Белият дук ви повежда между времето и пространството, някъде твърде отвъд; Снежанка спасява Спящата красавица, ако и светът да е твърде променен, принцовете да са просто милички кифли, а щастливият край с домашното огнище не е точно възжелания изход от приключението, а Шадоу броди по английските хълмове с котките на Баст, опитващ да се разбере с местните божества и да остане приемливо жив в края на срещата. Мракът не е ваш приятел, но понякога приятели излизат от него; сезоните често крият тайните на сътворението между кратките си дни, а накрая Докторът идва да спаси за пореден път Земята от поредното зло, интересуващо се доста активно колко е часа. Шерлок Холмс е по следите на най-големия престъпник – Времето; фантазиите често си фантазират за реалността, а един милиметър разлика за пътешествениците в континиума често дава доста съвременна грешка.

Не, не можете да предвидите дори един финал, сюжет или дори характер, нещата се объркват бързо, критично и безапелационно, и все пак накрая всичко придобива почти приятен смисъл. Но, или сте щастливо болни от геймънизъм, или сериозно се борите с пристрастеността на някои автори да изкарват дяволите от главата си под формата на смущаващи текстови недоразумения, разбираеми само за шепа достатъчно професионално нърдовски настроени фенове на различното. Аз лично не мога да устоя на поредното Геймънско изкушение, и не препоръчвам въздържание към добрата литература за ценители.

Сребърният сън

много слаба слаба добра

Нийл Геймън, Майкъл Рийвс

gen_img_url.php

Не знам на кого да препоръчам тази поредица повече – на любителите на Геймън, или феновете на научната фантастика, или почитателите на книгите за млади подрастващи, в които няма вампири и върколаци. Всъщност, подвеждам последните – тук има един вампир, и един върколак – е, поне е нещо космато, и вие, и май нещо като ангел, заедно с андроиди, мутанти, пътешественици във времето, магьосници и разни други неща, за които само Хокинг може да ви даде обяснение. И повечето са просто вариации на един и същ човек, и имената им започват с Дж, като в едно откачено реалити, където някакви сектанти си правеха дете горе-долу веднъж годишно, и бяха стигнали до внушителните 18 или 19 парчета, като гордо обявяваха, че има и още да идват през черната дупка, в която очевидно се бяха превърнали някои специфични части на матроната-майка на рода. Бррр. Но тук не става дума за сборище на романичелски номади, а за паравселени, мултиизмерения, и разни други термини, които и след много бой не бих и понечила да кажа, че съм точно разбрала дали са коректни или даже истински валидни в научно отношение.

Като втора част от едно приключение, но все пак и с много симпатично лек обем, историята се опитва да свие гигатони информация за живота, вселената и всичко останало в рамките на пътуващ между пространствата кораб, населен с вариации на едно рижо хлапе на име Джоуи, който може да броди – тоест да се шляе между сенките светове на Амбър, с минималното усещане като от афтър парти с много силна тревица на борда на не особено луксозна яхта. Звеното пазители на вселената има за врагове конфедерацията на маговете и обществото на киборгите – ако ги наречете даалеки май няма да сте много далеч от истината. Въобще сянката на доктор Кой е доста силна, ако и никой никога да не говори за нея дори и с лек намек, освен че все пак Майкъл Рийвс му е бил един от сценаристите. Тъй де, хлапачката от времевия патрул, който помага, или пречи според повелята на по-висшите времеви владетели, опълчили се срещу още по-силните пространствено-времеви владетели, хич не е докторкойска, нали. И не, няма си джаджа в ръката, с която да може да прави абсолютно всичко, ами вместо нея си има нокти с чипове. Колко оригинално, мхм.

Та, като оставим малко настрана някои очеизбождащо вдъхновени от един друг франчайз моменти, това си е историята на едно момче, отчаяно търсещо идентичност и приятели, лишено от семейство заради собствените си умения, и заобиколено от практически собствени клонинги, с които не върви да се занася дори в тази така гореща тийн възраст. Появява се едно мистериозно и доста хубавко момиче; нападат всичко, което има от всички страни; и предателите се роят от най-неочаквани, но всъщност доста предвидими, места. Намесват се вариации на бъдещета, срещи с отвъдното, неестествени енергии излизат на сцената да отворят пътя към Сребърният сън. Което е нещо много, много лошо, и най-вероятно ще значи края на света, какъвто го познаваме. Да, пак същото. И макар че все още не знаем кой ще спечели мача, все пак ни е ясно в кой отбор ще сме. Симпатична книжка, за съжаление повече Рийвс, отколкото Геймън, но въпреки това забавна по един очарователно нърдски начин. Пък може и да ви накара да се заинтересувате по-сериозно от някои от по-сложните думички и тайни на времето. Или да си пуснете отново любимия сезон на доктор Кой. Все хубави работи.

М като магия

Нийл Геймън

188212_b

Каквото напише Геймън – добро е.

Мислех си това да ми е най-краткото ревю по принцип – едно – единствено изречение, отбелязващо фанатичната ми фенщина по отношение на тихата лудост наречена Нийл Геймън, раздиращата пердета от реалност, поглеждайки някъде встрани зад рамото ни, където всъщност се случва живота, чиито тъпи пионки, оказва се – сме. С прекрасна корица, носеща символa на безусловна любов и преданост – котката, и то тази в черен цвят, което е обяснено и в една от историите, сборникът М като магия е истинска кутия със съкровища, събрала 15 години прозрения отпреди още 15 години. Селектирани с обич към великия Бредбъри, за който още не съм пораснала, или твърде съм остаряла, не съм съвсем сигурна – се събират на седянка някои от най-безумните герои и сюжети, за които сте чували – оригинални, странни и смущаващо обсебващи, като сънища, които чак сега си спомняте в пространно дежаву.

Прекрасен начин да се запознаете с геймъновите светове, да се научите да комбинирате болезнено раздиращата гърдите ви тъга по отминалото, с онова усещане за нещо необяснимо и невероятно, което сте имали огромната привилегия да ви се случи, докато не сте гледали внимателно в правилната посока. Някои от текстовете вероятно сте срещали и в други колекции от кратки истории, или по сайтове, преведени, цитирани и копирани многократно. Други само ще ви се струва, че някога някъде сте мярвали, и то на живо. Водеща е котката – защитник на дома, която не знаете докога ще удържи битката с Дявола; до нея е тролът под моста, който яде един живот и предлага в замяна друг, за онези които вярват; тук е и Ник от Книга за гробището, в един вълнуващ откъс от текст, който трябва да е задължителен за всяко хлапе с фантазия и желание да порасне малко по-разбиращо света; клубът на мошениците се помещава близо до клуба на епикурейците,и макар и живеещи в различни светове, все пак ги разделя изключително слабата граница на здравия разум.

Имаме и детективи, разследващи мистериите на героите от детските песнички; едно парти с неродени богини, досегът до които може да бъде силно токсичен за ежедневието; магазинче за стари вещи, побрало в себе си всеки мистериозен предмет от легендите на не една цивилизация; среща на шепа от месеците, разказващи си истории без край, но с предполагаемата повторяемост на времевата сезонност; кутия, криеща толкова зловеща тайна, че даже самият автор не разкрива от нея повече от нейното съществувание; и за финал – инструкции за побеждаване на реалността по най-правилния за сестра и – нереалността, начин. Прекрасни, просто зашеметяващи с логичната си странност и вълнуващи доказателства за един от най-мечтаещите таланти на словото, възприеман изключително противоречиво, но така е с магията – не на всяко стомахче понася. Аз съм негов роб, и за всяка негова мисъл – идея ще дам и света, ако потрябва. Защото това е истинското вълшебство на думосъздателите, които отварят врати и творят светове, докато другите си човъркат в носа и се оплакват от времето, политиците и държавата си. Проблемите са винаги наоколо, но понякога решението на всичко се крие в нечие въображение. Или във всяко въображение. Стига да го имате.

За щастие, млякото

Нийл Геймън

product_160

Геймън е от онези автори, чиято уникална странност ви кара да отделяте винаги от времето и парите си при излизането на всяко едно заглавие с неговото име на корицата, било роман, сборник разкази, или както е в случая – невероятно шантава, уж-детска, ама не точно, богато илюстрована книжка, с която ще си мечтаете да бяхте израснали някога. Не очаквайте мрачността на Коралайн, или подземния свят, изпълнен с богове и чудовища от Никога, никъде, никой, а „само“ почти безобидното пътешествие на един зает и малко завеян баща, тръгнал да купува мляко за закуска, тъй като ясно е, че зърнените крънчове са невъзможни за консумация с нещо различно от лактозен продукт, и липсата му обрича горките му хлапета на глад и мизерия. Или поне в един ръкав на времево-пространствения континиум е така. Само че господин бащата тръгва по няколко алтернативни пътища едновременно, не без съвсем навременната помощ на една много симпатична и учена динозавърка с машина на времето под ръка, и прескача през толкова различни места и моменти, че се стига до намесата на между – пространствената дино полиция, за да се оправи кашата на финала.

Естествено е да сте се напълно объркали до сега – това е все пак целта на заниманието, и бандите от пирати, извънземни декоратори, туземци-поклонници на бога-скала, зъбати вампири и – не съм сигурна откъде се взеха – аквариум пирани, работят усилено за каузата на нон-сенс абсурдизма с нотка научна възможност. Действието се мята бясно през морета, джунгли, космоси и навсякъде, където не очаквате; героите се умножават и делят според времевите дупки, в които се навират упорито в последователност толкова логична, че направо фантастична, а ако случайно сте имали каквито и да било съмнения относно достоверността на може би съвсем мъничко прекалено чудатата история на бащата, погледнете към млякото – все пак, за щастие то оцелява лудата гоненица, и си носи следите от откачените сблъсъци с лошковци от няколко вариации на реалността едновременно. Та с две думи – прекрасна история, смахнато разказана, откачено нарисувана, гарантирано нахилваща и на моменти търкаляща по пода от смях. Великолепно попадение на Артлайн, които надявам се да ни зарадват с още от илюстрираните истории на Нийл, от които аз лично имам ужасяващо силна нужда да ме разтоварят от поредния еднозначно реалистичен ден, в който не ме чака нито едно симпатично слузесто чудовище зад ъгъла.

Океанът в края на пътя

Нийл Геймън

Нийл-Геймън-Океанът-в-края-на-пътя

Особен роман. Няма нужда да ви го казвам – нали става въпрос за Геймън. Но тук различността идва от някак прекомерната интимност на повествованието, доближаваща ни неестествено трагично до сякаш истинския образ зад първото лице, водещо историята към нейните нерални измерения. Бих могла да се закълна, че това е всъщност смъртожадна приказка за истинското детство на вълшебника Нийл, и първата му неясна среща – сблъсък с всичко онова, което не би трябвало да съществува, но все пак е някъде там зад последната граница на човешкото зрение.

Всичко се завърта около едно самотно момче, с привидно нормални семейство, къща и сестра, и малко котенце, станало жертва или искра запалила поредица от антиреалностни последствия, разкъсали материята на всичко познато, и извадили на показ нечувани митове и чудовища, изпълзели не просто изпод нече легло, ами сякаш иззад чертога на нечие божество, което не отделя кой знае колко време на забравеното си творение в наше лице. Геймън забърква коктейл от всичко онова непознато и неествено, което някак намира своето напълно логично и изконно място в света ни, без дори да трептем за секунда от разликата във възможностните атмосфери.

Детство , белязано от загуба, смърт и разочарования, в което не ти остава нищо друго освен да повярваш в абсурдното, невероятното и откровено неприемливото за един нормален живот. Вещици, мършояди, духове от отвъд са само бледи описания на самите невероятностни герои , които не са просто невъзможни, но и някак неслучили се и невъзприемчиви за читателското съзнание, поставено пред опасността да се взриви пред опцията да повярва в немислимото. Локвите са океани, смъртта е пътуване до Австралия, а луната свети , където е удобно да осветява пътя до външната тоалетна. Котките са вечни, годините нямат значение, а паметта е най-непостоянното нещо на света. И там някъде Геймън ви вика да пресечете неговия кръг на несигурността, след който вече няма какво да ви учуди, защото всичко е там и съществува истинско до последна капка кръв. Смущаващо пътуване към никога незапомнените спомени. Твърде лично, твърде.