Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.

 

Advertisements

Нощно дежурство

Нели Цветкова

27135258

Всеки хорър майстор си има своя кръг от твърде верни читатели, които вземат понякога прекомерно насериозно творбите на идолите си, и поне вътрешно разиграват всяка нощ поредната кървава сцена на анихилация. Е, някои попрекрачват зоната на фантазиите и правят огромната грешка да свържат блянове и реалност, и после ги гледаме по телевизията, обсъждани от разни премъдри чичаци с безкрайно непознати, но прилично скръбни физиономии, хвърлящи обвинения за разложението на обществото върху музиката, книгите, игрите или краката на Фики. И ако последното е всъщност някак вярно, останалите достижения на човешкото въображение са лични душевни мелодии, чийто отглас не бива да се използва за нещо различно от вдъхновение или разтоварване, според вида на потребяващите. Та, в този малко отнесен ред на мисли, аз лично виждам в Нели един силно вдъхновен от Баркър автор, който изненадващо умело плете лепкави мрежи от страх и атавистичен ужас на нашите си ширини, което прави агонията от оживелите кошмари доста по-осезаема величина.

Една нормална болница е място по-скоро за смърт, отколкото за лечебно оцеляване, каквото и да се опитват да ни убеждават стотици здравни министри и членове на бордове, стопанисващи стотиците поликлиники околовръст. Особено нощем, когато всяка градска легенда намине на вечеря покрай интензивното отделение, където ги чакат литри кръв, плът и души за окосяване, според вкусовите предпочитания на свръхестествените, които просто са различните и истинските господари на тъмните часове от живота. Милата сестра лесно се оказва стръвен върколак, красивата докторка попийва кръвчица от прескочилите поне с единия крак в отвъдното пациенти, а долу в моргата обитават най-страшните видове чудовища – отегчените и оглозгани откъм човещина иначе обикновени хора. Всички знаем приказката, че за да си добър лекар трябва да си малко лош човек и средно читав бог, защото решения буквално на живот и смърт се вземат всяка минута, и божествената искрица честичко примижава от ужас, който не бива да стига до очите на даващите и отнемащи надежда, духовно тъй далечни същества с бели престилки. Но тук странният „произход“ на лекарите си намира своето обяснение, както и душата на болниците, характера на растенията и обитанието на призраците, защото всичко е повече от онзи свят, отколкото от този, както често се случва на местата с тънка преграда между реалностите.

Кръвта се лее смело със литри; разгневени мъртви в дух или разкапваща се плът идват да отмъстят за ненавременните си кончини, а живите, ако имат късмет, бързо губят разум и дъх, иначе ги очаква бавна вселена от болка, докато някой от каталога на приказните същества бавно ги изяжда до последна костица преди милостта на тъмната забрава да се спусне над измъчените им съзнания. Великолепен малък сборник, всеки разказ – врата, открехната за броени минути към поредната стая на ужасите, която ще имате чувството, че все някога ще посетите и лично. Въздействащо, безкомпромисно и безпощадно пътешествие към мрачната страна на съдбата, на което няма как да устоите и да не се пострахувате за няколко часа в нездравата компания на нощното дежурство.

Синьото мънисто

Нели Цветкова

10930140_837203109669388_5777475230407708383_n

Когато се заговори за света отвъд живота, хората се разделят като океан от вярата си на малки или по-големички островчета, обединени около сладките заблуди за няколко хиляди девици в лични вълшебни сараи, или за вечно мандахерцане из пухави облаци, или за прераждане в слънчев лъч или капка утринна роса. Но моята представа за цикълa на съзиданието не свършва с вратата към смъртта, която е наистина само врата, и води към различните места и светове, в които душите, на които принадлежим, ще се учат и извисяват, подобрявайки по този начин модела, от който те самите са част , и който наричаме Бог, Вселена, Вечност или онова, което не бива да се споменава. И винаги се радвам някак есенциално на всеки автор, който ми разкаже история, звучаща някак познато и смислено на онази част от мен, която има претенцията да помни.

Синьото мънисто е приказка за душите, истинските духове-зрънца космически огън, които вземат решенията и живеят пълноценно, заемайки тела и съдби в опит да се научат на верните ценности на мирозданието на собствената ни реалност – така фантазните напоследък неща като любов, прошка и смелост. Дали във времената на византийските въстания, или при безчинствата на турските башибозуци, или в онова безвремие, съдържащо в себе си всички времеви и пространствени точки – душите са там и играят своята лична игра на усъвършенстване, чиято цел е познаваема само на твърде високо ниво, до което още никой сякаш не е стигнал. Разбира се, те вървят по двойки, тръгнали като едно цяло от изначалните извори на сътворението, но драматично разделени в последствие и орисани  да се открият в живота на хора, където ще се нараняват, и убиват, и обичат в крайна сметка, докато намерят истината за самите себе си. Което може да отнеме и вечността според нашите представи.

Може би историята ще ви стори малко наивна, доста романтична и даже мъничко клиширана. Но е истински приказна, някак умиротворяваща, даваща капчица надежда, че нещата , които ни се случват имат смисъл и ще разберем рано или късно , че е имало път, който да поемем, а не всичко е било една черна гора от злокобност и обреченост, в която сме били наказани да се лутаме во веки веков заради едното непознаваемо нищо. Още от първия конкурс на МБГ Букс преди няколко години това беше един от текстовете, за които съжалих , че не достигнаха до момента на издаване, но ето че имало провидение, и мънистото си намери своето местенце сред селекцията на издателство Гаяна, които непрекъснато ми се издигат в очите като качество на подбор и искрена подкрепа на наистина добри български автори. Ами така де, изложете се малко, че да не ми излезе име на луда тролеща фенка , че после ще трябва да обяснявам откъде са ми милионите 🙂

Но сериозно – Нели Цветкова е един откровено заслужаващ си автор, магичен и поетичен, и някак фантазно реалистичен, разказващ ми легенди, и внушаващ ми истини, които би трябвало да достигнат до повече позаспали в сивото ежедневие умове, и току-виж сме взели да полетим, вместо кротичко да запълзим към смисъла на живота, вселената и всичко останало. А другото е просто една красива приказка за различно пораснали читатели с вкус.