Сребърна приказка

Наоми Новик

Втората история от красивата псевдо-славянска епопея на Наоми Новик ни отвежда в далечната братовчедка на Литва, където зимата е най-огромното зло за земята, но все пак съвсем мъничко по-непоносимо от евреите – лихвари, защото таз искрена ненавист към потомците на обетованата земя е толкова универсална, че е попила дори във фентъзийните реалмии. Ако в Изтръгнати от корен се заигравахме с Красавицата и звяра и някое и друго предание за странните обитатели на горите – дриади и самодиви, тук се посвещаваме на Румпелщилтсхен, Снежната кралица и дълбоката славянска митология на огнени демони и ледени елфи. Среброто е в небето, в земята, в сърцата на хората, и по-добра и по-тъжна приказка не можете да получите от една сребърна такава.

Женските образи са в основата на всичко – онези силни, непримирими девойки, който въпреки битовите си ограничения, възпитанието или чисто и просто произхода и кръвта си, се осмеляват да се възправят в някакъв вид силно отчаян феминизъм, биващ истински само когато нещата опрат до избора на живот или смърт. Дъщеря на твърде добри еврейски лихвари, принцеса с половин ледена кръв, но със съвсем топло и тъжно сърце, и селско девойче от семейство пълно с насилие от нищета – три образа нямащи нищо общо помежду си, освен една единствена мечта – да са някак щастливи. Историята непрекъснато прескача през гледните точки на всяка една от тях, плюс още няколко на вторични образи, нужни за атмосферата на твърде добре подреденото отчаяние на неоспоримия ред. Да, понякога изморява, но по онзи напрегнат начин, с който треперим над благосъстоянието на всеки наш любим герой, дето упорито се опитва да се завре възможно най-дълбоко до ушите в проблеми, от които измъкване жив вероятно няма.

Отново е много силна романтичната нишка, както и идеята, че хората, или да поне човекоподобните ни съседи по реалност, могат да се променят, когато срещнат постоянно, ако и напълно незаслужено добро отношение. Красотата на думите рисува ледени картини и огнени гротески, битови скици и кошмарни наброски, сред които изпъкват недостатъците и греховете почти обезсърчаващо, но сред истината винаги е някак лесно да избуят искрени чувства. Подобни текстове за мен винаги имат някакво вътрешно озвучаване с драматична балетна музика – може би нещо като Лешникотрошачката среща Лебедово езеро, с целия страх, отчаяние и преклонение дори пред унищожаващата красота. Наслаждение, това е моята дума – описание за историте на Наоми Новик, и за мен си заслужава всяка секунда отдаване на отвъдземната им магия. Коя ли ще е следващата приказна легенда, получила твърде човешко лице?

 

Реклами

Изтръгнати от корен

Наоми Новик

Една добра фентъзи история има обичайно три компонента – богат свят, лесни за обожаване герои и онази щипка оригиналност, която може да ни накара да си спомняме книгата дори след стотици нейни подобия. Изтръгнатите от корен магии на иначе познатата ни майсторка на морските битки с дракони в псевдо – Наполеонови времена Наоми Новик, са почти христоматиен пример на перфектната рецепта за фентъзийно вълшебство на думите. Мястото е някъде между Полша и Русия, или поне техните паралелни вселенски братовчедки – близначки, сдобило се с магичен лес, можещ да отрови цялото световно население доста по-качествено от двеста тона оръжия за масово поразяване, с каквито разни субекти в близкия изток твърдят, че разполагат и най-вече – ще използват без колебание по сигнал от неясно естество. Мда, носете си новите дрехи, момчета. Героите са повече от шантави, но и някак топло обикновени – едно простовато, не особено красиво, но особено непохватно девойче; надарен магьосник със социопатски проблеми и тъжна осанка, и местната красавица, подготвяна грижливо за трибют на нещо като змей – пазител на загубените им селца.

А сега идва време за щипката различност. И тя е, че не всичко е такова, каквото изглежда. Въпреки, че абсолютно всяка дума крещи за малко славянски римейк на Красавицата и звяра, твърде скоро става ясно, че нещата са далеч по-зловещи, и враговете дебнат най-вече сред редиците на хората, а не в тези на неестествените същества. Главната ни протагонистка се учи на магия, и преминава през стадиите на хаотичната земна до подредената кралска, като между другото намира собствения си глас в симфонията на вълшебствата, и той е някак неочаквано силен. Когато нямаш твърде много награди, с изключение на възможността да дишаш още един ден, някак става по-лесно да станеш добър за кратко време. Магьосникът – отшелник намира зрънцето хаос, за което така е копнял в преподредения си живот, обрекъл го на ледена самота и човекоомраза в огромни размери. А красавицата в момента, в който губи почти всичко, за което е била буквално създадена, някак открива героинята в себе си и започва да раздава сила на всеки отчаян от загубата и не виждащ ползата от това да си различен и малко опасен.

Намекът за митология на славянските народи е наистина освежаващо разнообразие насред обичайните мешове от гръцки, римски и викингски пантеони. Дриади и демони срещат генетични мутации и различни форми на живот, твърде далеч от земните или дори разбираемите. Кралски борби, магьоснически междуособици и простичките проблеми на стандартното селячество се вливат в един доста епичен конфликт, намекващ за далеч по-огромен мащаб от разказания. Но не липсва нищичко дори в ограничения сетинг, достатъчно богат, за да задоволи нуждата от пространство, за което силните, ярки образи помагат в голяма степен. Няма да ви стигне, определено, както се случва с наистина добрите истории. Само мога да се надявам да видя някога и книгата за другия край на конфликта между царствата, воюващи сами със себе си и срещу целия свят, защото всяка война има поне две страни, и добри и лоши са само етикети на местния маркетинг отдел по пропагандата и повдигането на духа на спорещите. За търсещите красивото, необичайното и завладяващото.

Темерер

Наоми Новик

   c60571878d9234af2ea6b60103b9361e

Едва ли има някой, който не си е мечтал да полети на гърба на дракон, да раздира висините и да гледа на целия свят буквално от високо, усещайки вятъра и призива на празнотата в онзи порив, който всеки помни в летящите си клетки на протоптица, някъде около момента на първия проблясък почти човешко съзнание. За тези митични създания има колкото си искаш представи и очаквания – някои виждат в тях просто дебели гущери, които с малко бой и лошо отношение ще вършат работа на самолети с евтино гориво; други ги смятат за мъдри древни създания, които трябва да бъдат обожавани и обожествявани като еманация на интелекта и вечността; а трети намират своите бъдещи най-добри приятели, компаньони до гроб, говорещи кучета, които можеш хем да гушкаш сълзливо, хем ако се наложи и да насъскаш срещу злата съседка отдолу веднъж и завинаги, задето все чука по тръбите, докато си си пуснал някое супер яко парче, което просто трябва да бъде чуто и от глухите в три квартала околовръст.

Наоми Новик възприема и трите подхода, като разликите съществуват на база различия в националност, възпитание и степен на чиста човешка злоба, която може да убие едно от тези чиста същества от пламък и вятър, само лишавайки ги от любов. Ммм, зазвуча ли ви сладникаво? Не, Темерер е всичко друго, но не и сладникава история.

Намирате се на средата на викториански настроена Англия, когато възпитанието и положението в обществото са двете дисциплини, които всеки надарен с амбиция за развитие човек трябва да усвои до съвършенство. Историята си е същата – англичаните се борят основно с добрия стар Наполеон, но в играта от векове играят роля и драконите. Да, могъщи създания, раждащи се напълно говорещи на заобикалящия ги език, полиглоти понякога; със специални умения като хвърляне на огън, киселина или други гадорийки; живи биплани, способни да износят десетина души екипаж, които да обстрелват вражеските позиции със всякакъв материал – душегубец. И поради някакви причини се привързват ужасно много към един човек по техен избор, който ще е техния капитан, баща, майка, приятел, рода, и въобще всичко, от което могат да имат нужда някога, с изключение по време на размножителните периоди, нали.

Симпатични гущери с изявен характер на неспокойни тинейджъри, свили се в двадесеттонни туловища, способни на нежност, обич и кървави разрушения, според случая. Темерер е главния герой на поредицата, завзет като яйце и отгледан по погрешка от английски морски капитан, който е имал всичко друго на ум за бъдещето си, само не и драконов летец. Тъй като по неясни, поне в началото на книгите, причини, това е толкова ниска позиция в обществото, като да речем тази на проститутките, гробарите или измамниците по панаирите. Е, последните поне ги канят на семейна вечеря в родовото имение по Коледа, но драконовите летци и тоя късмет нямат.

Та Темерер се оказва едно симпатично драконидче от изключително рядка порода, за която почти никой не е чувал, но с времето се разбира каква точно е неговата уникалност и специални възможности, подходящи само за един истински крал на света. За съжаление прекрасността му е доста неоценена от почти всички наоколо, виждащи в гущерчето просто поредната порция летливо пушечно месо, което може да бъде ползвано и пожертвано според условията. Добре поне, че неговата човешка сродна душа Уил Лорънс успява някак да измъкне пръчката на предразсъдъците из английските си задни части, и да опази това уникално същество, така покъртително ранимо, и така над-човешко в незрелите си разбирания, че на моменти да те хване срам от хуманоидната ни днк.

Очакват ви много битки, луди полети, сблъсъци с вражи дракони и даже мъничко любов. Но това не е стандартното фентъзи с говорещи рептилии, по-скоро е умело замаскиран приключенски военен роман с напълно естествено вписващи се в пейзажа дракони, което хем ще се хареса на почитателите на различните трактовки на фентъзийния жанр, хем ще подразни тези, които очакват определен тип водене на историята и някаква конкретна, но магически завоалирана цел накрая. Но има дракони, хора, има прекрасни, усмихващи се дракони, и даже Питър Джаксън се е вдъхновил толкова от историята, че щял да прави сериал по книгите, което ще е наистина нещо епично. За някои, като моя драконовска милост, това е напълно достатъчно.