Призрачният дилижанс

Изящното книжле пред вас съдържа няколко класически разказа на ужаса и призрачните срещи от третия вид, без особено много кръв или спец ефекти, но с онази неподправена атмосфера на безпомощност пред неземното и неразбираемото, която вече трудно се постига и още по-трудно достига правилно до читателите си, които да оценят есенцията на страха, а не неговата най-първична физична проява. Авторите са както лично за мен познати класици на ужаса като Ходжсън, Бенсън и Джеймс, така и някои доста по-непознати имена от рода на Едуардс, Джейкъбс и Суейн, но всички предлагат едно – топла порция пълзящи гадинки по гърба, страхливо взиране в мрачните ъгли и подскачане на около половин метър в секунда при всеки странен звук на утихналата къща. Защото всичко може да е там. И да чака. И ако не се сещате точно какво би могло да бъде – ето ви и няколко идеи.

У.У.Джейкъбс разказва за силата на желанията и демон, скрит в маймунска лапа, който може да носи богатства и да вдига мъртвите от гроба, но всъщност учи само да не искаш повече от това, което имаш. Но някои уроци идват твърде късно, и само почукването в самотния здрач напомня за изгубеното дадено в замяна на алчно придобитото. Амилия Б. Едуардс ни качва на един страховит дилижанс, тръгнал към гибелта и празнотата на битието, обречено да се повтаря отново и отново последните минути на своите пътници, кухи обвивки на заковани за преизподнята души, така и недочакали освобождение. Уилян Хоуп Ходжън ни прехвърля на палубата на мистериозен кораб, покрит със странна субстанция, прилична на мухъл, плесен или цял-целеничък нов живот, събудил се след хилядолетия океански сън, неясно от кой и кога изкопана, но гладна, о, колко гладна.

М.Р. Джеймс ни отвежда в красивата английска провинция, където реновиращите планове на една напориста лейди за създаване на градина с рози – победителите на ботанически изложби се сблъсква с доста противоречивия състав на пръстта, приютила не едно и две тела, обвинени заради неудобството си от този или онзи с власт, каквато само призраците имат. Е. Ф. Бенсън ни заключва в предсмъртните хрипове на поредната жертва на добрата стара алчност, която застава на вратата между реалността и ада, и страда по равно и от двете страни, било от презрението на живите или омразата на мъртвите събратя по съдба и обреченост. А за финал Е.Г. Суейн бива обсебен в безсънието си от старите обитатели на уж сигурния си дом, забравяйки всички предпазни мерки и класическо британско твърдоглавие, подчинен на обсесията на една кост, останала от неподходящите хора на неподходящото място.

Проходът към отвъдземията изглежда никога не е съвсем затворен, а завесата между реалностите е по-рядка и от копринен шал. И почти никога по волята на живите мъртвите не отговарят, ами сами си искат своето, и си довършват делата, обикновено тъмни като неспокойните им души, независимо дали в процеса ще създадат някой и друг техен събрат по неживост. Идеалното четиво за Хелоуин или за ледена зимна нощ, с бясна виелица и бял ужас навън. И една запалена лампа, поне.

Advertisements