Мъглите на Авалон

Марион Зимър Брадли

Авалон – земята на сенките, света на мъглите, времето, когато мъжете са били смели животни, а жените – земни жрици. Красиво. Всъщност мога да спра и до тук, и пак да съм казала всичко, което си заслужава за Мъглите на Авалон. Но ще продължа, за да пофилософствам малко на теми, от които едва ли отбирам кой знае колко, но това разбира се никога не ме е спирало досега. Мъглите са нов прочит на историята за Артур – ама наистина нов, и ужасно различен. Артур , обичащ искрено в сестра си Моргана, която запложда в миг на свещено умопомрачение. Артур, влюбен в Ланселот наравно с Гуиневиър. Артур , добрия крал и добрия човек, не слепия мъстител, а нежен и скромен войн родил се много преди времето си. Но Артур не е главния герой. Това е сестра му Моргана, която не е злата вещица от приказките , а пълнокръвна жена с гордост , умения и вътрешни сили, които я отличават твърде видимо от русите британски главици на плиткоумните женски създания отпреди тъмните векове. Главните женски образи тук са безкрайно развити, топли и чувствени, и въпреки това не говорим за псевдо фентъзиен чик -флик. Брадли си е уика отвсякъде, такива са и нейните героини, поне по-добрата част – уика в всичко свързано със земята, с Белтейн, Ламас, Самхайн, с Рогатия бог и Единствената богиня – древна религия, върху която християнството просто поставя нозете си, за да се издигне в очите на вярващите. Времето на Артур е началото на времето на мъжете, измислено от църквата и религията проповядвана от не особено благонадеждни, но доволно фанатични и изпростели свещеници, поучаващи основно , че всички проблеми на мъжете идват от жените, и първите трябва да уморят вторите от раждания, че да се изкупи поне малко от така и не особено логически ясния първороден грях. В последните времена на Авалон жените са грохнали старици на 30, а на по 40 умират в дрипи из ледени каменни замъци. На 13 е крайно време за първо дете, а мъжете рядко оцеляват до 25 поради вечните войни за шепа мъртва земя. Свят на загиващи деца и малцина кретащи възрастни. Къде е приказното ? На остров, защитен от пространството и времето, по-близък до Атлантида и Страната на феите, отколкото до света на хората. Където обаче все по-малко човеци избират да отидат. Дали ако Рая бе конкретно място на картата пак щеше да има толкова мъничък наплив?  Мъглите не е книга за всеки поради две основни причини – агресивно отхвърля християнството по противно логичен за веруищите начин и дваж по-агресивно прокламира феминизма като заместител на религията и проводник към старите богове. Не е хапка за всяка уста, особено за мъжката. Но за мен бе пир, тържество на усещания, мисли и чувства, писание за време и място, което усещам като духовен дом. Преражданията се противопоставят на единия Рай, покорството пред съпруга се сблъсква челно с правото на идентичност, страхът от Божие наказание се измества от увереността, че Богинята иска да ни остави да следваме своите стъпки такива, каквито душата ни нашепва да са. Много трудно и укоризително за четене от хора, които нито разбират религията си, нито познават феминизма от  корен. Защото вяра и религия са различни неща и всички непрекъснато забравяме , че Богът е един, и само се менят имената му,  пола и делата според угодството на човешки същества. И защото феминизмът не е горене на сутиени и изкарване на повече пари от любимия, а правото да си личност, извор на живот и богиня в едно. В днешно време сме някакви странни полу-разбиращи вярата си християни само по Коледа, Великден и на сватби, а жените ходят на работа , защото просто няма достатъчно пари във семейството, а не в опит да се докажат като велики създания на земното познание. Как тогава може да се разбере Марион Зимър Брадли и нейния Авалон? Отговорът поне за мен се крие в една частица от душата, която помни коя е , но не ми казва , разбира се. И тя разпозна топлотата на изгубеното време, чистотата на искрените верни мисли , и подръпна в мен струната на меланхолията по невиждания вътрешен дом. Дали толкова лично преживяване може да бъде споделено и изживяно с някой друг? Не ,разбира се. Вероятността да отворите душата си към Авалонските жрици е повече от малка, но си заслужава да се прочетат Мъглите дори и само да се насладите на поетичния език и маскиран като пикантна сапунка повествователен ритъм, на красивите , нерядко горещи илюстрации в изданието на Еднорог , както и просто , за да проверите колко толерантни можете да сте дълбоко в мислите си към старата уика и нейните фантазии-спомени отпреди векове. И между другото – досега мразех всички истории за Артур, неясно защо. И как тогава тази книга така ме удари през емоционалната физиономия , оставяйки хаотични мисли, измислени преживявания и лекичък потрес пред величието на умрелия стар свят? Още не мога да намеря отговорите, потърсете ги и вие.