Морт

Тери Пратчет

2999_max

Само един човек във Вселената може да накара Смъртта да се държи ирационално и да е меко казано смешна, разбираема и напълно човечна в личната си неудовлетвореност от кариерното си развитие и позамрелия социален живот. Разбира се, Пратчет. Морт не е е поредната история,а една от най-цветистите в поредицата досега , дори и в нюансите от отвъдземно черно, където Смърт е симпатичен добряк, без никакъв опит в намигването и ръгането съзаклятнически с лакти, но изпълнен с огромно желание да лови риба, пържи картофки и гушка малки котенца. Естествено, за да се възползва от всичкия тия благинки всяко същество от хуманоиден или антропоморфен вид си трябва да вземе отпуска от скучната си ежедневна работа, ако дори и същата да е жънене на непокорни души от смъртните им ложета. За целта на което си трябва главен асистент, който да бъде гърчен, трупан с непосилна работа, пращан да върши несвършаеми задачи, хокан, заплашван и потупван по рамото на равни интервали. В случая това се явява един недовършен лонгур на име Морт, който си се е родил с името да върши невероятни подвизи и мрачни пътешествия над земи и вселени, но който даже преял гълъб на полето не може да уплаши дори с цената на крайно старание.

И после какво ни било новото поколение, как да делегираме правомощия и да заплащаме справедливо на стажантите при таквиз ми ти неставащ за нищо мат’риал. България и светът на Диска  очевидно имат доста повече общо отколкото си представяме, но поне тъдявашната Смърт си е синеок строен симпатяга с влечение към остри оръжия, дълбок глас и анти социалното чувството за хумор на Темпест Бренън. Като се замисля Смърт си е чиста Кости, но от предполагаемия друг пол на соципатичните интроверти, расли в гората / другото измерение, почти извънземни, каквито аз обожавам във всяка артистична форма на излагане на истории. Черният хумор се понася изключително добре, отношението към смъртта , което се създава е толкова свежо и леко, че чак ти се иска да се превърнеш в душевна есенция ей сега, а пластовете на странната история те водят и удавят толкова неусетно, че ти остава само единственото винаги вярно чувство, което ти показва, че досега си държал в ръцете си една наистина страшно добра книга – огромно съжаление при вида на последната страница. Но не се бойте, има още много Пратчет, или поне достатъчно за няколко месеца, след което като ме хване абстиненцията ще си мърморя смешки за троли и гноми, които обаче се съмнявам, че ще са по-добри от някое вогонско стихче. Но има време до тогава.