Морето на скръбта

Рий Сьосби

Онлайн игрите са нещо, към което винаги има две основни реакции – или ги обожавате, кълнете се в тях, там са ви приятелите, живота, смисъла, вселената и всичко останало, или ги мразите тихичко, или не толкова скромно, като загуба на време, нерви, усилия, съществувание и реална комуникация. Хм, това последното май е по-скоро описание на Фейсбук от която и да е гледна точка, но отрочето на Зукърбърг е вече самостоятелен субект, и със сигурност има отдавна достатъчно изкуствен интелект, за да насъска тостера и пералнята срещу вас, ако решите да си изтриете профила. Аз лично не бих рискувала, но ако сте по-авантюристично настроени – пишете после колко лошо хапе кафемашината.

Та, игрите по принцип в днешно време вървят честичко и с полезен елемент в книжна форма, или поне в комиксова, нещичко за абстиненцията, която напада след финалните кредити на последната мисия, оставяща не един или двама играча по света в унинието, сравнимо за мен със затварянето на последната страница на наистина въздействаща книга. Като умерено играещ и съвсем неумерено четящ човек разбирам нуждата на студията да си имат и странични златни кокошчици и кравички, от които да съберат някой и друг долар, но качеството на подобни допълнителни проекти обикновено не прости рие земята, ами достига като свредел до ядрото, и излиза някъде в Китай, а там предполагам на всичко дето не прилича на ориз и бамбукови пръчки се радват.

Настоящата книжка е доста странно вдъхновение от доста популярната Guild wars, но обективно погледнато – това е морски пиратски роман, изключително подозрително напомнящ на последния Карибски пирати с все мъртвите кораби със зомби чайки и недовършен екипаж, настояващ за някакво криво отмъщение. Тукашният Джак Спароу не е и наполовина толкова забавен, вероятно защото от един момент нататък му се появяват жена, деца, приятели и прочие, но почва с драматична история за ограбено детство, преминава през сблъсък със зомби другарчета, и финишира в създаването на град на свободните, много любезни и въобще добродушни пирати, притискани от някакъв гад, дето е местния цар и си иска данъците, щото, така де, те са на негова територия. Гад, ви казвам.

Историята е простичка, развиваща се във времето и е просто поредица от сцени, които биха изглеждали наистина добре като прикуъл на карибските обесници, но като самостоятелна книжка, освен ако наистина не си падате по морски битки и пиратщини, трудно ще ви хареса. Героите са готините полу-лоши момчета в стил Косъма, а злите са обикновено алчни богаташи или някакви грозници, живеещи на дъното на океана в полу-разкапано състояние. Бързо четимо и бързо забравимо – и това си има своето очарование, особено ако си имате един пресантимент към морето и момчета с триъгълни шапки и превръзка на окото.

Advertisements