Японски сказания: Жената на самурая, Момичето от паравана

Лафкадио Хърн

japonski-skazanija-momicheto-ot-paravana1 japonski-skazanija-jenata-na-samuraja1

Дали можем да търсим достоверност в преразказани легенди от англичанин с гръцки произход от края на по-миналия век – едва ли. Но учудващо е да се открие нещо описано от чужденец с уважение, очарованост и някакъв вид тихо богоговение пред странната цивилизация с нрави толкова различни от обичайно европейските, че биха могли да се сравнят и с марсианските такива, ако приемем кротката истина, че марсианци поне е имало, и че вероятно сме някаква рода, колкото и да тръскаме снизходително брадички, убедени във вселенската си уникалност по онзи нелогичен начин на малките единствени деца, отхвърлящи идеята за вътрешна конкуренция, излязла от същата или подобна утроба, откъдето и те сами са пръкнали. А странният Лафкадио Хърн е точно от онази порода разбиращи и харесващи различното чужденци, чиито писания са по-скоро елегантни хорър приказки, отколкото автентични сказания, но и така имат онова свръхестествено влияние, което ви трябва, за да им повярвате.

Красиви младежи и девойки се събират по силата на кармата и клетвата, обвързала ги в неделима любов за няколко прераждания занапред; огорчените, отхвърлени или измамени любими се завръщат като способни да късат практически глави духове без лица, каквито често сме виждали под формата на особено крийпи момиченца с доста неудобни прически и поразяваща нямота; а богове и магически същества клечат практически във всеки кладенец, покрай всяка рекичка или самотен път, очакващи пътници за изпълнено с ужас изпитание на душите им. Призраци, демони, странни гласове, надвикали самотата на смъртта; вечноживеещи мъдреци, събуждащи се към живот жертви на гнусни престъпления благодарение на чистата саможертва, и красиви самоубийства в името на единствената смислена цел в живота на източните елфи – а именно споделената любов, надминаваща рамките и ограниченията на живота. И всеки нощен страх, драскащ с нокти по прозореца, търсещ отмъщение, утеха или просто компания във вечния мрак.

Япония е много неща, но до едно неразбираеми. Защото всеки чужденец, повдигнал малко воала над вечно усмихнатите и сервилни неестествено млади лица с привидно еднакви черти, се сблъсква с цяла една различна цивилизация, капсулирана на остров с нрави и хора странни, и очарователни в различността си, макар и понякога смъртоносни в присъдата си откъм морални или етични правила, нарушени дори и само с едно погрешно придихание в лош момент. Дали четете сюрреалистична хорър – фантастика или японски легенди – точно толкова нереалностно – прекрасно е. А Лафкадио, признавам, умее да ги разказва нещата и като за деца. Е, чудовищно умни и доста неприлично звучащи деца, но пък другите нямат значение, не и за източните биологични видове в тяхната измамно тиха островна реалмия. Something wicked that place lives…