Съжаленията на мис Остин / Мис Остин Съжалява

На този филм може да попаднете само случайно, докато прецъквате каналите между музикални бози и сериалите. Дават го по някоя разновидност от историческите псевдо-образователни канали, които в края на деня се оказват единственото смислено нещо, което ви е облъчило през малкия ( или не толкова малкия, в зависимост от финансите ) екран. Разказва видно от заглавието за зрялата мис Джейн Остин, и за дните и след почти сладникаво-романтичния период описан в друг остиниански трибют като Да се превърнеш в Джейн с онази бузанката от Дяволът носи Прада, дето ми е адашка в някакъв смисъл. Но в зрелостта няма ни сладост, ни обич, ни романтика.

Изповед на една самотна стара мома, която ако беше в днешни дни щеше да нарича себе си отдадена на работата си кариеристка или просто жена направила избора си да не е конвенционален инкубатор за бъдещи поколения, а творец. Едно време нещата са били доста по-прости – женена си – добре, не си женена – не си добре. И толкова, без обяснения, поводи, причини – просто не си добре. Джейн Остин пише само шепа, но може би едни от най-значимите жанрово и стилистично романи, красивите прабаби в дантели на съвременния кисел чик-флик, една епитафия на собственото си време , изпълнено с надежди и чисти емоционални пориви, които днес не можем да отличим през  замазаните си от похот и пренасищане човешки клепки. Но щастливите хора не могат да пишат добре. И облагодетелствана от способността си да създава хора и вселени дори и само със силата на думите, Джейн губи всяка една, дори и малка причина да изпита нещо близко до нормалното човешко щастие. Не, че не го търси, но е обречена да не го намира или да закъснява ужасно за всеки повод свързан с изход от булеварда на меланхолията. Не стига никога до спасителната добра светлина, а угасва над листа , изпълнен с нейните книжни деца. И потъва в собствените си съжаления и неудовлетвореност, така характерни за всички усещащи се, че тяхното присъствие тук и сега съвсем , съвсем не е правилно.

Ода за самотата, депресията и празнотата в опит за търсене на любовта. Такива филми може да се гледат само по веднъж. След това ми трябват по 5 минути максимум от която и да е част от тях, за да усетя как ми пари под лъжичката , а слънчевият ми сплит започва странен свивателен танц под зоркия поглед на мозъка ми, припяващ тихичко „Съжалявам, че не съм тогава и до теб. Че съм тук, че съм аз, че те нямам. Че искам, но не мога, че заслужавам, а не ми се полага, че дишам, а трябва да летя“. Четете между редовете на големите семейни сбирки, бални танци и тръшкане със страници дали онзи обича или не някоя от н-на брой сестрите във всяка Остин книга, и ще усетите тънката верига от неосъществени бъдещета, излели се между пръстите, изписващи думите с паче перо нейде из красивата неопетнена Англия на миналото, като извор на възможности и алтернативи , задушени преди първия си дъх. Можете да кажете само Съжалявам, и да обърнете поглед към по на място открилите се автори, чиито елегии няма да натъжат онази част от вас, която помни и предишните времена преди да отворите очите си за днес.