Пейзаж нарисуван с чай

Павич е трудно да се препоръча и абсолютно невъзможно да не се обожава. Павич е Дали оплетен в думите, Хокинг от няколко измерения едновременно, Борхес за силно напреднали в сънуването и отричането на повечето значения на нещата, за които сме учили някога. Павич е символ на древна магия, бясна задморска върхушка и тотална абстиненция на реалност. От малкото, които могат въобще да четат сръбския луд гений, са само шепа онези, които могат да го разберат. И те са съвършено луди точно като него. В книгите на абсурда нормалните хора отчаяно търсят зрънце познатост, но освен препинателните знаци, друго стабилно няма да открият. След което най-нормалното е да покрият книжките му някъде на много тъмно и усойно място, до където никое от техните отрочета не може да се добере дори и след няколко века на усилни търсения. Защото Павич може да се възприеме и като заплаха за бъдещето, следващо праволинейно настоящето, и имащо твърда връзка с миналото. Тъй като в света на бляскавия гений времето е толкова маловажно, колкото и материята, и още по-малко –  живота. Пейзажът определено не е за всеки, още изпитвам съмнения дали беше и за мен. За начинаещи павичисти препоръчвам основно Другата страна на вятъра, макар че лесен Павич няма. Но поне има и по-кратки сътворения, които и по-нисшите духом могат и да преглътнат без изключителни поражения за животната им природа. Лудостта не е за всеки.

Advertisements

Чародейката от Флоренция

Салман Рушди

Поредната жертва на големите ми надежди, паднала в неравен бой пред балканското изящество на Другата страна на вятъра на Павич. Представете си две екзотични танцьорки – тази на Рушди е обиграна дама, пристъпва тежко и с манталитет на сигурна в себе си професионалистка, която просто дава още от същото, има си своите почитатели, старае се да им се харесва, знае откъде и са бакшишите. Предлага нещо различно, но все пак очаквано и до голяма степен разбираемо. Танцьорката на Павич е самороден талант – стъпва леко и необмислено, сякаш нелогично, но ти остава в съзнанието всяко нейно движение. Струва ти се , че не си виждал друг така да танцува, и все пак Павичовите танцьорки са така наизлезли от магическата реалност, но определено са останали повече в магическата страна, отколкото в реалната, че ги чувстваш някак близки, някак свързани с вътрешното ти аз, а отвътре ти пърха ведро и  нескромно, признавайки таланта за цял живот. Та така и аз. Рушди ми се стори муден пред Павич, твърде претруфен пред леката гениалност на сърбина, и дори твърде скучен на моменти. История пращяща от потенциал според мен се срутва на основите си и твърде големите очаквания за богато могъщество, а героите на Павич се взривяват, умират посечени или просто продължават по другата страна на нещата, без да те натоварят и за секунда , и без да те карат да чувстваш друго, освен преклонение пред думите. Просто неравен двубой за читателското ми сърце. Павич да, Рушди – не.

Бог да ви пази там на небето, г-н Павич!

Павич, Милорад

Умрял, казват, един от най-добрите съвременни писатели , които не затъват в кича на съвремието, а живеят в успокоителното безвремие , заклещено между няколко исторически мига, за които гордо знаем  само и единствено от учебниците в гимназията. Поне някои от нас.
Не е умрял, казвам аз, г-н Павича, само отиде да пише за по-нереални нереалности, а за тях не може да се пише, освен ако не си ги виждал от първа ръка. И сърбинът пое към небесата или вечността или континиуума на мечтата му с каменен пръстен светещ в червено, зелено и синьо едновременно, и хем оставащ черен за враговете си…
Тези книги са споделени мечти за талант. В правилното време, с най-правилните думи, които всеки знае, но никой не използва, с най-умерено невероятните герои носещи думите на г-н Павича, както носят душите си по белите листове. Гениални прозрения. На човек му иде да напише отделна книга върху негови 2 изречения. Които и да са 2 изречения. Но пак остава почти неразбран. Уверена съм, че не ми достига страшно много , за да разбера и половината думи на Павич в техния истински смисъл, но дори и само звукът им е толкова правилен, че посланието пак ме достига. Това само майсторите го умеят.
Павич не пише леко. И въпреки това го четеш. И най-простото повестовование го извърта тъй, че се чудиш „божееее, тия букви съвсем полудяха, какви думи ми изписват, господи… “ Всичко е в думите…
История от история през история на история за история от думи.
Не може да е по-добре.
Сега г-н Павича го слушат ангелите. Ех, пернатковцки, дали и вие ще го разберете? Аз не успях, па макар и с невидими криле. А ми се иска да го питам толкова неща…
С душа ли писахте , г-н Павич, или с пръстите си?
Колко стар сте в съня си , г-н Павич, познавате ли се с времето?
Ще ми дойдете ли на гости в мечтите , г-н Павич, сила скоро раздавали ли сте?
И такива неща…
А кой ще ми отвърне сега?

Хазарски речник

Милорад Павич

Религията според мен е един от огромните ужаси на обществото. Забележете – не вярата, вяра трябва да има, както има и Бог, но освен израза че „Бог е навсякъде“ ,останалото от милиарди доктрини за мен е пълно безумие. Не съм игнорант на тема религия – направила съм си труда да потърся така наречената света истина във почти всички признати религии, но никъде в тях не намерих Бога. Намерих думи и идеи, в които даже тези , които са ги писали не вярват, а тези , които изричат от амвони не чуват. Светите хора са изчезнали преди векове в горите, а съвременните набедени светци са по-лоши и от обикновените ходещи грешници. В такъв случай как може да ми хареса една откровено религиозна и порядъчно езическа книга като речника?
Много просто. Тази книга не ми хареса. Никак, въобще, изобщо. Но се впечатлих просто до безумие. Тежка, мудна, бавна книга, развиваща се непрекъснато, нявсякъде, обезсмисляща понятия като край, начало, добро, зло, вяра и езичество. Може и да не бе отровна, но безумно натоварваща – определено. Наглед малка книга, но носеща в себе си библиотеки познание и усещания. Може би не бях е настроение, може би духът ми бе ужасно муден и повърхностен за подобно четиво, но освен огромно впечатление за вселенска мащабност натикана в дребно псевдо кокоше яйце друго не ми остана. Има слаби духове, които колкото и да ги облъчваш с истината и тайните на космическия порядък те все ще кимат добродушно просто съгласяващи се с очевидното. Вярвам, че силата е в желанието да търсиш, да вникваш, да се скриваш под думите, да се завиваш с тях нощем и да миеш очите си с тях сутрин с единствената цел да откриеш, да разбереш, да си част от великата истина. Моят слаб дух вижда истината и освен да се впечатли, не се събужда за безкрайно преследване на сънища. Просто спя в реалното. Ако някой се определя като силен духом – моля, да заповяда на Павич. Аз просто се покланям ниско пред величието на думите и продължавам нататък.