Аферата Грийн

С С ван Дайн

Покрай наскоро излязлата нова репродукция – защото историите за Поаро са си планирани за чисти визуални вакханалии от типа картина на Леонардо с милиард скрити елементи зад сенките на нечия полу – ехидна усмивка или неособено бързо загасен пламък в очите; на онази така добре позната история за трупа в Ориент експрес, се замислих какво е удоволствието да се гледа или чете история, чийто край знаеш, независимо колко оригинална, красива или вълнуваща по спомен е била някога. Е, това няма да ви се случи с Аферата Грийн, за чийто автор е малко вероятно да сте чували. И ще сте пропуснали много.

Тази малка книжка съдържа в себе си вълнуваща криминална драма от типа не затворена стая, ами направо затворена къща, в която всеки е заподозрян, а труповете капят като зрели праскови току в ръцете на обърканите до невменяемост полицаи. На помощ се притичат отново любители и не съвсем любители детективи, които доказват за пореден път, че дяволът е в детайлите, и жертвите твърде често стават извършители на злини, но и обратното е също толкова вярно. Наследниците на огромно богатство са задължени да живеят в истински замък насред американската индустриална революция, и в това убежище на готиката си дават среща истински макабрените призраци на миналото, престъпленията с тон прах по тях и човешката злоба, непознаваща граници. Дали доброто побеждава? Е, невинаги най-симпатичните герои са последните оцелели, но щом се случва, какво пък, още един спасен живот.

Класическа Кристи с нотка Льоблан и полъх на Льору, истинско криминално изживяване за неуморните сиви клетчици, които виждат престъпника във всеки, но най-вече защото точно той е там, макар и за други престъпления от конкретно търсените. Богатство, кражби, тайни връзки, съкровища, нездрав интерес към смъртта, злокобни слуги и още по-зловещи господари – рецепта за добро преживяване в тъмната страна на човешките слабости. Един брилянтен ум, посветен на логиката се бори с един перфектно обучен и съвършен в социопатичната си омраза, и резултатът е наистина по класически британско Дойлски, ако и без лулата, цигулката и спринцовката морфин. Една от най-добрите, и което е по-важно – непознати, поне за мен, криминални истории за пореден път в една блестяща колекция.

Advertisements

Загадката на Мари Роже

Едгар Алън По

По не е само тъмна поезия на лунна светлина, гарвани, осмиващи живота, и тъга по загубените и нивга непритежавани любими. Ако очаквате обичайните пълчища отмъстителни черни котки, щракащи челюсти на железни вдовици и махала от нищото, спускащи се в тъмнината – ето ви нещо различно, което можете да четете, дори да не се идентифицирате, освен може би понякога в банята, като душевен гот, от онези с дебелата черна линия на клепачите и бретона в очите. Криминални разкази, повече Дойл, отколкото По, детайлни, анализиращи до степен на дребнавост, логични до непоносимост, сравнима само с теоретизиране на физични закони от Шелдън Купър в ранна утрин след добър запой. Но все пак са и мрачни, жестоки истории, човеконенавистни, човекообидни, човекоомразни. По.

Загадката на Мари Роже е малка компилация от три истории, които ще се харесат на онези читатели, които обичат реалистичните обяснения на видимо необясними ситуации. Едно огромно съкровище, за което единствената улика е малко бръмбарче и парче полу разложена хартия, ще се намери чрез сложна система от декриптиране и дедукция, на която не един и двама вълшебници на паролите ще повдигнат учудено вежди, че човешкият мозък може да мисли далеч по-ефективно от която и да е машина. Труп в комина и друг с почти отделена глава на кротки женици ще отведе един несъзнателно гениален в проследяването на причинно-следствени връзки нарочен за детектив човечец до намирането на странен отговор за източника на невиждано по размерите на жестокостта си убийство. А само лек оглед на трупа на красавицата на квартала, поругана, разложена и измъчвана до смърт, ще доведе до разкритието на цяла престъпна схема от бандити, като наизлезли от някоя от специалните книжки на Сад, които поради липса на хартия и мастило е изписвал с личните си вегански продукти по стените на килията си.

Може би По ще ви се види малко сух в разсъжденията си по време на привидно безкрайните си анализи, направени сякаш от разумна машина, а не от грешащ принципно емоционален индивид от страстен френски произход. Може би пък ще решите, че ненужно брутална е смъртта, макар че какво значение има какъв е характера на края, щом е за последно. По е различен, суров, безкомпромисен, и задоволяващ най-тъмните дебри на човешкото, където са се скрили клетките на първите прадеди, при които правилото е било общо взето изяж или бъди изяден. С малко размисъл от страна на студената гениалност виновните ще бъдат намерени. Ще ми се понякога да не виждахме лицата на убийците, да си мислим, че не са хора, никакъв вид нормални, ходещи, говорещи, имали детство човеци. А тези, които ги намират дали не са и те един вид други чудовища… По ще ви накара да се позамислите.

 

Огледалото на съдията

Гилбърт Честъртън

Честъртън е от онези майстори на добрата криминална проза, които съчетават елегантността на английския детайлен подход към действителността плюс една почти магическа подредба на обстоятелства, герои и престъпления, неразрешима поне привидно за нормалния човешки ум. В България понастоящем не може да се каже, че е особено познат, освен като блед вдъхновител на един леко комично-трагичен сериал за вездесъщия отец Браун – явен аналог на мис Марпъл, не точно детектив, не точно в позиция да раздава справедливост, но често единственият способен да разгадава и най-тежките и сякаш лишени от извършител убийства. И, вярвайте ми, духът на Кристи владее  тези кратки страници.

Освен настоящият сборник, има и някои други подборки на приключенията на простодушния, но с ум като бръснач отец Браун на български, които по-скоро са с леко антикварен произход към момента, но си заслужава да посъберете честъртъновите кримки, ако и да са набедени от някое вече поизчезнало издателство за идеалното плажно четиво. Очакват ви странни ситуации, обичайно от типа на труп в затворена стая, без каквито и да е свидетели, или с твърде много свидетели, но от онзи вид, на които или не може да се разчита, или пък е въобще някак нелюбезно да бъдат наричани заподозрени. Виновните или са в прекалено обилна бройка, или в несъществуваща такава, мотивите са бледи и съвсем неясни без една щедра информационна база, каквато за времето си е просто илюзия, а техническите средства са, ами, няма ги, Хорейшо Кейн е все още на ниво прото мечта в главата на баба му.

Но, вярвате или не, има начин да се разреши всяка ситуация, ако гледаш, виждаш и анализираш, а отец Браун и неговият създател са изключително добри в логическата обзервация и правенето на правилните заключения. Една сянка, едно отражение, посока на стъпките, източник на шум,и дисонансът в картината става безпределно ясен за тези с очи към детайла, на които злото им говори и се хвали къде и как точно е безчинствало. Отец Браун е трудно да бъде преметнат, макар че почти всеки се опитва, и не можете да избегнете осъдителния му взор, дори ако сте уж невинна красавица, достопочтен мъж с положение или благородник от висшата класа. А най-хубавото е, че въпреки основното си занимание, непрофесионалният ни детектив не намесва особено теориите за религия и вяра в размишленията си, та дори и най-заклетите атеисти няма да му се издразнят, защото какво да се прави – талантите се раздават хаотично и безразборно, но отецът поне си ползва своите правилно. Още едно откритие в поредицата на златните.

Тайната на жълтата стая

Гастон Льору

Признавам, че досега свързвах Льору с по-скоро ноарни кошмарни криминалета, занимаващи се с това да ти откраднат съня и всякакви трохички от него с дни, докато те преследват разни убийци с брадви, хитроумни приспособления за отнемане на живот или просто демонични присъствия, материализирали се в телата на невинни граждани. Жълтата стая не е точно това, но пък е доста приличен роман от тип смърт, или почти, в напълно затворена стая, където не е ясно ни откъде е влязъл, ни откъде е излязъл набедения извършител. В ролята на главния гениален разследващ се включва необяснимо младо момче, току – що цанило се за помощник- журналист в местната полу-жълта преса, но притежаващо качества, напомнящи ми на една поредица за младия Шерлок Холмс, която по мои спомени не ми допадна, защото малкият Шери беше…хм, човек. А това е непростимо.

Представете си готическо имение, почти необитаемо, разрушено и изоставено от живота, в което се заселват почти луд учен и приказно красивата му дъщеря. Не закъсняват и ухажорите, но всички биват внимателно отблъснати, докато хубавицата и баща ѝ се занимават с разни франкенщайнски експерименти. До една зловеща вечер, когато девойката е намерена обляна в кръв, видимо пребита в добре затворената с катинари и резета стая, без спомен за нападателя си, но с достатъчно следи наоколо. Напомня малко на Рю де Морг, но в крайна сметка развръзката е доста по-логична, и някак посредствено обикновена. Ще спомена само, че по някое време се намесва и духовния братовчед на Люпен, или по-скоро неговият зъл близнак, заел своето Та-дъммм място в последните страници, та – френски куп де гра ще има за всички от сърце.

Признавам, че на моменти повествованието е поразтеглено в малко прекалена подробност на размислите на начинаещия ни детектив, пред който с ужасно френска лекота се разтварят всички врати, и най-упорито мълчащите и изключително виновни съучастници бързо разкриват картите си и нареждат един странен, сложен и много по-стар, отколкото можем да предположим пъзел на причини, отношения, кражби, страсти и много, много грешки. Гениално престъпление, с гениални извършители и гениални разкриващи, и до последния момент мъглата ще е в очите ви, докато безмилостната логика изкристилизира в самата истина, дето просто ще ви заслепи с класическата си кървава усмивка. Доброто старо френско криминале си е тук, и ви чака. Още едно старо и златно от колекцията, заслужила си безапелационно името.

Палецът на инженера

Артър Конан Дойл

Всяка история за Шерлок е христоматиен пример за истинската магия наречена лесно проследима и непоколебима логика, която обаче вбесяващо постоянно убягва на иначе обръгналите ни на ежедневни предизвикателства съзнания, и при разкриването на убиеца и мотивите от вездесъщия Холмс, някак ръката ни сама тръгва да ни плесва по челото и се отронва от устните ни едно Ехаа, това не го видях откъде дойде. Настоящото сборниче не претендира за изчерпателност, или тематичност на подборката, но всъщност е доста интересна селекция, с някои познати, други явно отдавна позабравени истории, които заслужават вниманието на всеки почитател на най-доброто от класическия криминален жанр.

Отвлечени богати чужденци; прелъстени красавици, оказали се истински таралеж в гащите за своите похитители; измъчвани с години ухажори, върнали се при своите отдавна забравени любими; чаровни престъпници, ломящи портфейли и сърца с еднаква лекота; галантни взломаджии и любезни убийци – и след всички тях поне по един топъл-топъл труп, почти никакви следи и един гениален ум, който може да свърже несъществуващи факти в една цяла опасна реалност, и то така, че да ни накара да се почувстваме като полу-умни австралопитеци пред звезден пътешественик.

Всяка загадка е добре премислена, добре претеглени са както възможностите на лошите, така и качествата на уж добрите, заели понякога не точно мястото си в историята. Шерлок си е Шерлок, асоциален, малко грубоват в междуличностно отношение, но винаги изрядно любезен, и вярвате или не – справедлив по човешкия, а не полицейския начин. Понякога престъплението е морално, друг път – само загатнато, а нерядко – отдавна загубило давност, освен за съвестта, но правилното решение има кой да го вземе, и съдбата на героите на Дойл е някак винаги удовлетворяваща, и караща ни да се чувстваме като развълнувани британци от добрата стара викториана, разгръщащи вечерния вестник, пълен с цялата палитра лондонски развлечения на любителите на агресивни забавления, и въздишащи по величието Холмсово. Поредната изключително добра изненада от Милениум.

Глинената маймуна

Остин Фриман

Ако сте от онзи вид геймъри, които предпочитат мозъчните упражнения под формата на пъзели и разрешаване на сложни ситуации само с наличния силно ограничен инвентар във сложни комбинации, достойни за разкриване само от висш престъпен мастърмайнд, ще трябва да сте обърнали достойно внимание на разните адаптации за интерактивно разследване на убийства по книгите на Кристи и Дойл, от които особено любима ще ми остане, разбира се не само на мен, поредицата за Шерлок Холмс. Да, объркахте се, за игра или книга ще говорим, или може би евентуално за книга-игра? Нищо подобно, просто интересно подредена история, която ще ви направи особено впечатление, ако сте от подходящата природна група играещи хора.

Настоящата книжка е изключително близка по усещане на особен вид хартиена криминална игра, и ако сте с малко повече въображение, ще си нагласите и графиките, и озвучаването, че даже и финалните кредити, с което една всъщност малко плитка крими история, получава двойна доза очарование и чисто забавление. Влизаме с отваряща сцена на весел лекар, каращ колелото си кротко някъде из английската пасторалия, докато ужасен вик ракъсва мрака. Скоро в краката му лежи мъртъв полицай, наблизо е станала позорно лесна кражба на ужасно скъпи диаманти, и няма нито заподозрени, нито свидетели. Ако ви напомня на Убийства в Мидсъмър – вече знаете от къде са се вдъхновявали сценаристите. И започваме процедура по разследване, обследване на доказателства, съд и присъда, но не и обвиняем. Така почва сцена втора, която е и основната.

Ексцентричен богаташ с особено липсващ талант за майстор – грънчар, всъщност създава изключително добре продаваем кич, поне до момента, в който привидно е отровен с арсеник, като заподозрените са толкова театрално подредени, че в крайна сметка са напълно аматьорски невъзможни. Нашият доктор се намесва в събитията като същинский наивен Уотсън, и без да иска се намесва в доста сложен и добре замислен заговор, от който излиза невредим като по чудо, не без помощта на местните Холмсовци, разгледали местопрестъплението, направили важните изводи, и навързали разпръснатите до невъзможност по потайни кътчета възли на тъмна тайна с изгорели трупове, мистериозни колекционери и неизяснени жертви на покушения, криещи доста трудна за преглъщане истина.

Читателят внимателно навлиза в случая, повтаря му се, където трябва, доизяснява му се по крайно логичен и простичък начин, където е неясно, и въобще му се създава усещането за главен следовател на тъмната страна на благородна Британия, способна на сурови и страстни убийства със същата лекота, с която пие чай с краставичени сандвичета точно около петия час. Елегантно, леко интелектуално и свежо забавно по особено нърдски начин за онези почитатели на криминалния жанр, търсещи малко повече забавление в любимото си хоби – разкриване на чуждите грешки в опит за потулване на смущаващо престъпление. Следете поредицата за златните криминалета на Милениум – заслужава си.

Призрак в хотела

Уилки Колинс

Ако си търсите готическо четиво, изпълнено с призраци, семейни тайни, красиви изкусителки, отрязани глави и английска хладна почтеност, поставена в изключителна противоположност на европейската щуравост, характерна за всички на континента, поне според някое и друго поостаряло британско твърдение – то Уилки Колинс си е вашето ново, или не толкова ново, откритие. За мен си е откровение, въпреки че съм отдавна почитател на Дойл, Льоблан, Льору, Честъртън и прочие магьосници на криминалната проза с лек свръхестествен уклон, то Колинс винаги ми е оставал някак встрани. До един прекрасен ден, когато мрачната история за лъжи, измами, убийства и химически експерименти свързани с вечното търсене на философския камък, не ме намериха почти случайно.

Книжката е от колекцията на Милениум за златни образци на криминалната литература, и това гръмко заявление никак не е необосновано – подборката досега включва някои наистина впечатляващи заглавия, които биха задоволили всеки позаспал Шерлок, дебнещ из позатъналите из усилна работа корпоративни мозъчета като моето. И когато не те вълнуват многомилионни бюджети, развойни проекти и тегави въпроси по човешките ресурси, остава винаги огромното питане – кой е убиеца. А тук голямата питанка е и – кой точно е трупа. Но това сами ще откриете. Засега се потопете в атмосфера на недоизказани тайни, див ужас и престъпления, достойни да се се сравнят със сякаш току наизлезли от ума на великия По.

Горд благородник неочаквано разваля отдавна уговорен годеж, за да свърже живота си с мистериозна красавица с черни очи и неестествено бяла кожа, дължаща своя цвят на отравяне. На сцената имаме и подозрителния брат – нещо като домашен химик-чародей, излъганата бивша годеница – достолепна и всепрощаваща типична английска мома, и цял куп подозрителни роднини, ставащи свидетели на странни явления. Изчезват слуги, други напускат, трупове няма, но за смърт определено се говори. Но когато същата идва – съмнението избуява по-силно от всякога. Отрова, задушаване, магия – причините се посочват според интелекта на роднинската тълпа, обикновено близък до непочтителния минимум на градински рододендрон. Но истината ще ви възмути, учуди, отврати и възхити едновременно.

За сцена на събитията ще послужи приказно красив италиански замък, строен по планове на старите венецианци – добри търговци, но още по-добри войници, умеещи да пазят внимателно тайните си зад стените на дома. И дори и като хотел, прелестното укрепление ще даде своя дан на мистичното, завъждайки си собствен призрак, появяващ се само на виновните по сърце и душа, особено на тези, които са могли да направят повече в живота си, но са се сломили под нечие чуждо и излишно давление. Така де, животът е тук и сега, а не утре или някога, и ако някой и друг герой в тази история го бе разбрал навреме, то труповете щяха да с понамаляваща бройка. За любителите на добрите криминални истории, добрите мистериозни истории, добрите призрачни истории. Въобще добрите истории – Уилки Колинс, името гарантира.