Вратата със седемте ключалки

Едгар Уолъс

Добрите криминалета си личат от първите страници, особено ако в тях се представи изключително интелигентен и по възможност симпатичен полицай или минимум детектив, странна история или зловеща мистерия, и труповете почват да валят малко след началото, и поддържат темпото на кръво-валежите с по една душа на петдесетина страници. И в тази идеална рецепта е винаги добре да се включи и някоя шармантна дама с висок дух и просто очарователно личице, която да я заплаши смъртна опасност и да се подложи някак основата за голяма и много почтена любов. Та в този ред на мисли Уолъс е повече от майстор в изграждането на интригуващата кримка, предназначена за бързо четене на крак в някой автобус или на бюрократична опашка. Да, предвид сезона и на плажа става, стига да внимавате пороят да не направи малката книжка на баница-бюрек с мастилен пълнеж.

Какво можете да очаквате освен класическото заплитане на престъпления, ексцентрични богаташи, луди учени, забранени биологични експерименти, стари книги, тайни проходи, добре заключени гробници, смъртоносни обрати и британска любезност? Ами просто едно активно повествование, топли главни герои, оцеляващи напук на опитите на твърде много сенчести личности, сума ти пътешествия, комични сблъсъци и хероизъм от висша класа, защото това е от стария вид литература, където читателите се идентифицираха със силни и хитроумни протагонисти, а не както е напоследък модерно – с отхвърлените от обществото и ощетените от живота такива. Човек е голям, колкото са му големи мечтите, а тук хората се осмеляват и за добро, и за лошо да залагат на внушителните мащаби, и то на всяка цена. Добре е когато намериш в себе си читателско уважение и за злите губещи, и за милозливите победители – явно авторът си е свършил добре работата си да забавлява. Не е шедьовър, но дава всичко, което търсите в добрата, стара кримка, абсолютно всичко.

Advertisements

Убийства в открито море

Ърл Дер Бигърс

Ако случайно сте били от малкото, за съжаление, посетители на най-новата, и доста театрално-драматична, но в най-добрия смисъл на думата, екранизация на Убийство в Ориент експрес на Кенет Брана, то вече ви липсва малко онази идея за загадка в затворено пространство, с десетина, че и повече, заподозрени, които ви се струват до един напълно виновни, и вършещи мерзости, и прикриващи грехове и скелети в гардероба чрез създаването на съвсем новички си, пресни трупове. Е, настоящата книжка, въпреки доста подвеждащото си заглавие, тъй като май само в открито море никой не умря, ще ви послужи като засищащо абстиненцията четиво, представящо, поне на мен, за първи път гениалния китайски детектив Чарли Чан, съумяващ въпреки джаба размерите си да спаси положението там, където вездесъщият Скотланд Ярд се проваля.  Зрелищно.

Представете си мечтаното околосветско пътешествие, на което се запознавате с интересни хора, обикаляте невероятни места, ядете чудесни местни специалитети, а гледките са един път… докато в съседната стая не бива удушен един симпатичен старец, ненаправил нищо лошо в живота си. След което следва още един труп, и още един труп, и още един труп… и изгубвате бройката на изгубените спътници, а е вероятно въпрос на време и вие да ги последвате, а даже не знаете защо. Или напротив. Сякаш всички пътешественици имат нещо общо, но удобно премълчано; сякаш всички имат алиби, извинение, обвинение към другарчето, но дали ще е от прекомерна предпазливост, параноя или вина – е друг въпрос. И насред тази пасторална картинка идва един азиатски Еркюл Поаро, с все китайските си маниери и хавайска почтителност, напълно достатъчни да се вникне в широката американска душа, която може да е тъмна, но пък е простичка.

Авторът за мен е непознат, и главният му детектив също, но завръзката на събитията е изключително посветена на майсторката Кристи, с повече чувство за хумор, и повече трупове – да си признаем, става малко кърваво от един момент нататък, и образът на хаотичния убиец се измества от паникьосания такъв, макар че в крайна сметка от някои наблюдатели същият може да бъде наречен и справедлив, но не и според мен – някои хора просто трябва да приемат живота, какъвто е, и това че някои хора не ги искат в него, и да продължат напред заради себе си. Защото дори и сладко, отмъщението рядко бива последвано от спокойствие и усещане за завършеност. Цената за някои неща е доста висока, и Чарли Чан е великолепния бирник, пред чиито присвити очички и източно привидно спокойствие наистина нищо не може да се измъкне, и от виновните, и от невинните. Чудесен пример за отлично криминале, което ще допадне на всички почитатели на жанра, особено на онези с класическата абстиненция.

 

Аферата Грийн

С С ван Дайн

Покрай наскоро излязлата нова репродукция – защото историите за Поаро са си планирани за чисти визуални вакханалии от типа картина на Леонардо с милиард скрити елементи зад сенките на нечия полу – ехидна усмивка или неособено бързо загасен пламък в очите; на онази така добре позната история за трупа в Ориент експрес, се замислих какво е удоволствието да се гледа или чете история, чийто край знаеш, независимо колко оригинална, красива или вълнуваща по спомен е била някога. Е, това няма да ви се случи с Аферата Грийн, за чийто автор е малко вероятно да сте чували. И ще сте пропуснали много.

Тази малка книжка съдържа в себе си вълнуваща криминална драма от типа не затворена стая, ами направо затворена къща, в която всеки е заподозрян, а труповете капят като зрели праскови току в ръцете на обърканите до невменяемост полицаи. На помощ се притичат отново любители и не съвсем любители детективи, които доказват за пореден път, че дяволът е в детайлите, и жертвите твърде често стават извършители на злини, но и обратното е също толкова вярно. Наследниците на огромно богатство са задължени да живеят в истински замък насред американската индустриална революция, и в това убежище на готиката си дават среща истински макабрените призраци на миналото, престъпленията с тон прах по тях и човешката злоба, непознаваща граници. Дали доброто побеждава? Е, невинаги най-симпатичните герои са последните оцелели, но щом се случва, какво пък, още един спасен живот.

Класическа Кристи с нотка Льоблан и полъх на Льору, истинско криминално изживяване за неуморните сиви клетчици, които виждат престъпника във всеки, но най-вече защото точно той е там, макар и за други престъпления от конкретно търсените. Богатство, кражби, тайни връзки, съкровища, нездрав интерес към смъртта, злокобни слуги и още по-зловещи господари – рецепта за добро преживяване в тъмната страна на човешките слабости. Един брилянтен ум, посветен на логиката се бори с един перфектно обучен и съвършен в социопатичната си омраза, и резултатът е наистина по класически британско Дойлски, ако и без лулата, цигулката и спринцовката морфин. Една от най-добрите, и което е по-важно – непознати, поне за мен, криминални истории за пореден път в една блестяща колекция.

Загадката на Мари Роже

Едгар Алън По

По не е само тъмна поезия на лунна светлина, гарвани, осмиващи живота, и тъга по загубените и нивга непритежавани любими. Ако очаквате обичайните пълчища отмъстителни черни котки, щракащи челюсти на железни вдовици и махала от нищото, спускащи се в тъмнината – ето ви нещо различно, което можете да четете, дори да не се идентифицирате, освен може би понякога в банята, като душевен гот, от онези с дебелата черна линия на клепачите и бретона в очите. Криминални разкази, повече Дойл, отколкото По, детайлни, анализиращи до степен на дребнавост, логични до непоносимост, сравнима само с теоретизиране на физични закони от Шелдън Купър в ранна утрин след добър запой. Но все пак са и мрачни, жестоки истории, човеконенавистни, човекообидни, човекоомразни. По.

Загадката на Мари Роже е малка компилация от три истории, които ще се харесат на онези читатели, които обичат реалистичните обяснения на видимо необясними ситуации. Едно огромно съкровище, за което единствената улика е малко бръмбарче и парче полу разложена хартия, ще се намери чрез сложна система от декриптиране и дедукция, на която не един и двама вълшебници на паролите ще повдигнат учудено вежди, че човешкият мозък може да мисли далеч по-ефективно от която и да е машина. Труп в комина и друг с почти отделена глава на кротки женици ще отведе един несъзнателно гениален в проследяването на причинно-следствени връзки нарочен за детектив човечец до намирането на странен отговор за източника на невиждано по размерите на жестокостта си убийство. А само лек оглед на трупа на красавицата на квартала, поругана, разложена и измъчвана до смърт, ще доведе до разкритието на цяла престъпна схема от бандити, като наизлезли от някоя от специалните книжки на Сад, които поради липса на хартия и мастило е изписвал с личните си вегански продукти по стените на килията си.

Може би По ще ви се види малко сух в разсъжденията си по време на привидно безкрайните си анализи, направени сякаш от разумна машина, а не от грешащ принципно емоционален индивид от страстен френски произход. Може би пък ще решите, че ненужно брутална е смъртта, макар че какво значение има какъв е характера на края, щом е за последно. По е различен, суров, безкомпромисен, и задоволяващ най-тъмните дебри на човешкото, където са се скрили клетките на първите прадеди, при които правилото е било общо взето изяж или бъди изяден. С малко размисъл от страна на студената гениалност виновните ще бъдат намерени. Ще ми се понякога да не виждахме лицата на убийците, да си мислим, че не са хора, никакъв вид нормални, ходещи, говорещи, имали детство човеци. А тези, които ги намират дали не са и те един вид други чудовища… По ще ви накара да се позамислите.

 

Огледалото на съдията

Гилбърт Честъртън

Честъртън е от онези майстори на добрата криминална проза, които съчетават елегантността на английския детайлен подход към действителността плюс една почти магическа подредба на обстоятелства, герои и престъпления, неразрешима поне привидно за нормалния човешки ум. В България понастоящем не може да се каже, че е особено познат, освен като блед вдъхновител на един леко комично-трагичен сериал за вездесъщия отец Браун – явен аналог на мис Марпъл, не точно детектив, не точно в позиция да раздава справедливост, но често единственият способен да разгадава и най-тежките и сякаш лишени от извършител убийства. И, вярвайте ми, духът на Кристи владее  тези кратки страници.

Освен настоящият сборник, има и някои други подборки на приключенията на простодушния, но с ум като бръснач отец Браун на български, които по-скоро са с леко антикварен произход към момента, но си заслужава да посъберете честъртъновите кримки, ако и да са набедени от някое вече поизчезнало издателство за идеалното плажно четиво. Очакват ви странни ситуации, обичайно от типа на труп в затворена стая, без каквито и да е свидетели, или с твърде много свидетели, но от онзи вид, на които или не може да се разчита, или пък е въобще някак нелюбезно да бъдат наричани заподозрени. Виновните или са в прекалено обилна бройка, или в несъществуваща такава, мотивите са бледи и съвсем неясни без една щедра информационна база, каквато за времето си е просто илюзия, а техническите средства са, ами, няма ги, Хорейшо Кейн е все още на ниво прото мечта в главата на баба му.

Но, вярвате или не, има начин да се разреши всяка ситуация, ако гледаш, виждаш и анализираш, а отец Браун и неговият създател са изключително добри в логическата обзервация и правенето на правилните заключения. Една сянка, едно отражение, посока на стъпките, източник на шум,и дисонансът в картината става безпределно ясен за тези с очи към детайла, на които злото им говори и се хвали къде и как точно е безчинствало. Отец Браун е трудно да бъде преметнат, макар че почти всеки се опитва, и не можете да избегнете осъдителния му взор, дори ако сте уж невинна красавица, достопочтен мъж с положение или благородник от висшата класа. А най-хубавото е, че въпреки основното си занимание, непрофесионалният ни детектив не намесва особено теориите за религия и вяра в размишленията си, та дори и най-заклетите атеисти няма да му се издразнят, защото какво да се прави – талантите се раздават хаотично и безразборно, но отецът поне си ползва своите правилно. Още едно откритие в поредицата на златните.

Тайната на жълтата стая

Гастон Льору

Признавам, че досега свързвах Льору с по-скоро ноарни кошмарни криминалета, занимаващи се с това да ти откраднат съня и всякакви трохички от него с дни, докато те преследват разни убийци с брадви, хитроумни приспособления за отнемане на живот или просто демонични присъствия, материализирали се в телата на невинни граждани. Жълтата стая не е точно това, но пък е доста приличен роман от тип смърт, или почти, в напълно затворена стая, където не е ясно ни откъде е влязъл, ни откъде е излязъл набедения извършител. В ролята на главния гениален разследващ се включва необяснимо младо момче, току – що цанило се за помощник- журналист в местната полу-жълта преса, но притежаващо качества, напомнящи ми на една поредица за младия Шерлок Холмс, която по мои спомени не ми допадна, защото малкият Шери беше…хм, човек. А това е непростимо.

Представете си готическо имение, почти необитаемо, разрушено и изоставено от живота, в което се заселват почти луд учен и приказно красивата му дъщеря. Не закъсняват и ухажорите, но всички биват внимателно отблъснати, докато хубавицата и баща ѝ се занимават с разни франкенщайнски експерименти. До една зловеща вечер, когато девойката е намерена обляна в кръв, видимо пребита в добре затворената с катинари и резета стая, без спомен за нападателя си, но с достатъчно следи наоколо. Напомня малко на Рю де Морг, но в крайна сметка развръзката е доста по-логична, и някак посредствено обикновена. Ще спомена само, че по някое време се намесва и духовния братовчед на Люпен, или по-скоро неговият зъл близнак, заел своето Та-дъммм място в последните страници, та – френски куп де гра ще има за всички от сърце.

Признавам, че на моменти повествованието е поразтеглено в малко прекалена подробност на размислите на начинаещия ни детектив, пред който с ужасно френска лекота се разтварят всички врати, и най-упорито мълчащите и изключително виновни съучастници бързо разкриват картите си и нареждат един странен, сложен и много по-стар, отколкото можем да предположим пъзел на причини, отношения, кражби, страсти и много, много грешки. Гениално престъпление, с гениални извършители и гениални разкриващи, и до последния момент мъглата ще е в очите ви, докато безмилостната логика изкристилизира в самата истина, дето просто ще ви заслепи с класическата си кървава усмивка. Доброто старо френско криминале си е тук, и ви чака. Още едно старо и златно от колекцията, заслужила си безапелационно името.

Палецът на инженера

Артър Конан Дойл

Всяка история за Шерлок е христоматиен пример за истинската магия наречена лесно проследима и непоколебима логика, която обаче вбесяващо постоянно убягва на иначе обръгналите ни на ежедневни предизвикателства съзнания, и при разкриването на убиеца и мотивите от вездесъщия Холмс, някак ръката ни сама тръгва да ни плесва по челото и се отронва от устните ни едно Ехаа, това не го видях откъде дойде. Настоящото сборниче не претендира за изчерпателност, или тематичност на подборката, но всъщност е доста интересна селекция, с някои познати, други явно отдавна позабравени истории, които заслужават вниманието на всеки почитател на най-доброто от класическия криминален жанр.

Отвлечени богати чужденци; прелъстени красавици, оказали се истински таралеж в гащите за своите похитители; измъчвани с години ухажори, върнали се при своите отдавна забравени любими; чаровни престъпници, ломящи портфейли и сърца с еднаква лекота; галантни взломаджии и любезни убийци – и след всички тях поне по един топъл-топъл труп, почти никакви следи и един гениален ум, който може да свърже несъществуващи факти в една цяла опасна реалност, и то така, че да ни накара да се почувстваме като полу-умни австралопитеци пред звезден пътешественик.

Всяка загадка е добре премислена, добре претеглени са както възможностите на лошите, така и качествата на уж добрите, заели понякога не точно мястото си в историята. Шерлок си е Шерлок, асоциален, малко грубоват в междуличностно отношение, но винаги изрядно любезен, и вярвате или не – справедлив по човешкия, а не полицейския начин. Понякога престъплението е морално, друг път – само загатнато, а нерядко – отдавна загубило давност, освен за съвестта, но правилното решение има кой да го вземе, и съдбата на героите на Дойл е някак винаги удовлетворяваща, и караща ни да се чувстваме като развълнувани британци от добрата стара викториана, разгръщащи вечерния вестник, пълен с цялата палитра лондонски развлечения на любителите на агресивни забавления, и въздишащи по величието Холмсово. Поредната изключително добра изненада от Милениум.