Принц на драконите

Мелани Роун

67602z MRLN-MIM-PDR2

Женско фентъзи. Жееенско фентъзи. Жеееееенско фентъзи.

Ако спра до тук, посланието на ревюто ще е достигнало всяка мислеща клетка на потенциалния читател. Но щото съм многословно обречена от женската си природа, ще продължа да мърсувам в думите и да ви обясня какво му е толкова зловещото на женското фентъзи и къде са проклетите зли редактори, когато най-много ти трябват.

Да почнем от начало. Интересен свят, мащабен, широк, разнолик, с потенциал за епичност. Пустини, планини, гори и паланки – налице. Воюващи крале, васали, номади – тук. Красиви принцове, красиви принцеси, зли и добри магьосници – присъстват. Имаме и дракони, в началото представени като малко тъповати животни, получаващи идентичност до края на поредицата, макар и не съвсем вербално изразена и достъпна за всички – честно , липсват ми хитроумните многовековни аналози на дърти лисици в тристатонови гущероподобни туловища с изумително рафинирано чувство за хумор. Защо горките дракони са все представени като лесно умиращи, товарни магарета с огън и зъби, не ми го побира съзнанието. Сигурно не чета правилните драконови книги. Но това не е най-огромния проблем. А женският подход към реалността, в която дори насред купчина крилати чудовища, могъщи магьоснически заклинания и изгарящи от омраза и алчност крале, най-огромното притеснение на всички е кой за кого ще се ожени, ще си легне, ще си наплоди деца. Поне в 60% от обема си , елегията за Драконовия принц е наситена до изнемога с тези драматични тегоби, които те карат да прескачаш глави и диалози, и да не пука за втория братовчед на учинайкото на лелята на братовчеда на краля на кралство Х, който евентуално ще избере осмата племенница на шестия дук и дванайстата му жена, която май е незаконно родена, или шестата принцеса според генеалогията на херцозите от осмата династия на някакъв кирливичък остров с двадесет жители, за която има леки съмнения, че е малко чумава. Помежду тръшкането дали онзи или този е подходящ за оназ или таз девойчица, почти ми домъчня за вечното гладене на полите при Джордан. Тооолкова е досадняшко.

Битките са между двестатина човека най-много, които се дърлят за някое изсъхнало парче земя, чиято важност трябва много внимателно да си чел и разбрал между безкрайните политически блъвни кой от какво и къде има интерес да направи еди – какво си и да отреже главата на третия отляво. Всичко е като някакъв откачен учебник по фентъзи политология, само схемите ми липсваха много да се оправя между стотиците васалства и дребни благородници, за които си мечтаех да бъдат опърлени като свински ушички от тъпите драконоиди, но последните с едно – две изключения бяха твърде заети да снасят яйца и да демонстрират някакви съешаващи перформанси. Признавам, че имаше някои моменти, които ми помогнаха да премина през стотиците тежки страници ненужности – някой и друг интересен потенциален герой, тук-таме някоя сцена изпълнена с щедро отприщена жестокост и социопатичност, малко секс тип Авалонски мистерии, красива магия включваща изтъкаване на послания и илюзии, понякога и реални неща от слънчева, лунна и звездна светлина, магии и коварства… все приятности, които можеха да се поберат в  една – единствена книга, а не в трилогия, която проследява сума ти поколения и проблемации , и даже има и кошмарните си продължения. Имам някакво зловещо дежа – ву като след срещите ми  в насрещното с Курц, Кер и Маккафри, но продължавам да вярвам в гърл пауъра и добрите жени авторки. Сега отиваш да похлипам на рамото на Танит Ли или някой як мъжкарски писател, чийто герой ще обезчестява девойки, ще разкъсва хипопотами и ще играе шах с демони, и то само с една ръка.

Между другото на български е издадена само първата част от поредицата, но тя е напълно годна за самостоятелно четене – двете книги, в които на пръв поглед историята е разцепена с печалбарска злоба, всъщност разкриват тегобите на основната ни кралска двойка преди женитбата им и няколко години след нея, та може да се възприемат и като съвсем отделни заглавия. И ако след края не сте сигурни дали ви се чете още от същото – просто не продължавайте – в останалите книги, както винаги, децата се оказват далеч по-досадни и безлични от родителите си, тръшкат се за подобни истории и синопсиса на повече от хиляда страници може да се преразкаже прилично детайлно и спойленско с не повече от десет изречения. А това е лошо за която и да е книга. Принц на драконите може да се намери и на свободен достъп при читанките, и на баснословни цени при антикварите – за кой какъвто формат предпочита – текстът си има своите достойнства, но те намаляват прогресивно със всяка следваща книга от поредицата, поне за моя презадоволен читателски ум. Та внимавайте къде ще спрете, и не изхвърляйте киндъла през прозореца в пристъп на ярост – проклетийката струва ужасно много да бъде събрана в изначално положение след среща с тротоарното право на гравитацията. Тъй съм чувала поне 🙂

Advertisements

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.