Софийски магьосници – в сърцето на Странджа

Мартин Колев

Втората част на любимата шайка родни ексменове е факт и вършее фенове като усмихнат жътвар с качулка насред чумна епидемия. Ако сте харесали първата част обаче, най-вече заради относителната си завършеност, която подлежи, ама не изисква продължение, тук ще усетите малко задлъжнялостта на историята към мащаб и дълбок смисъл. Което може и да е добре за всички фенове, които искат още от същото, и колкото повече толкова повече. Но за мен малко беше разочароващо, защото някак така ми се искаше да имаме автор на самостоятелен принцип, а не поредната н-томна епика. Ама каквото такова, пак е добре.

В тази част от софийското пътешествие из мистичните пластове на столицата ни ще разкрием тайните на градската библиотека и книгите – светове, една от които се явява и портал към пипнато измерение, ситуирано в далечна братовчедка на тъжната Странджа, с всите караконджули, кукери, самодиви и нестинари. Вещици ще водят закъснели битки, странни субекти ще се пресягат през време – пространството, и ще се загатне за големото зловещо зло злобюлско, което си кеси там някъде в мрака жадно за кръв и власт. Или нещо такова, повече – в следващата книга, или поредица – материал и идеи да искаш.

Забавление без съмнение, с модерен фолклор, поносима доза патриотичен заряд и интересно заиграване с митовете на дедите ни, без да се влиза в досадни подробности, които да разбунят духовете на някой педантичен любител – историк или археолог. Като типична средна книга – или поне междинка във вероятна епопея, някои неща няма да ви стигнат, други – може и да ви дойдат в повече, но не мога да отрека, че е впечатляваща подготовка за наистина вълнуващ финал – или развитие във възход, според творческите планове и възможности. Пък и за София ми е винаги някак топло да чета, особено упражнения върху идеята, че освен грозни ремонти и задръствания, зад поовехтелите красиви фасади може да се крият и неподозирани тайни и мистерии. Ако и вие сте от моята порода – не спирайте да следите Мартин Колев, заслужава си.

Advertisements

Софийски магьосници

Мартин Колев

Книгите за София имат едно особено въздействие за мен, карайки ме да вдигна поглед от калните канавки и да се вгледам една идея по-внимателно в барелефите, сградите и малките странни улички, криещи в себе си историята на една стара столица, за неопитното око приютила селяндурите от няколко Българии наведнъж, но всъщност не е толкова лошо, уверявам ви. А ако добавите към чистата история и малко магия, или добре де – много магия, нещата добиват още един цвят на смисъл и принадлежност към едно тайно общество от няколко милиона софиянци. Не целя да разпалвам междуградски особици, вероятно бих предпочела да съм жител на добрата част на Париж или Брюксел, но и София като приютила ме във втората двайсетлетка от живота ми не е най-лошия избор за място за живеене в истинския смисъл на думата. Но да обърна малко внимание и на софийските магьосници.

Те бродят в сенките… ами, не, работят си хората някоя и друга скапана или не толкова службичка, някои са си просто бездомни алкохолици, други са си тв звезди, но в крайна сметка магическият талант сбира зорници, здрачници и мъглици сред смога на столицата, в която веднъж творят добро, друг път – щуротии, понякога даже и откровени злини, съвсем балансирано и неангажиращо горките мъгъли от наш вид. Докато една неприятна нощ няколко странни сенки започват злокобен рейд, отвличащ с неясни цели и изход същите тези одарени хорица, на които може би завиждате, макар и да няма точно за какво поради разни морализаторски причини, пречещи им да си вземат световното господство, както бихме сторили всички ние, озовали се в притежание на нещо свръхестественко под ръка. Добрите и лошите магове живеят до момента в едно негласно презрение, съчетано със спорадичен въргал, но с появата на неясен елемент, агресивно – негативно настроен и към двете фракции, нещата се променят, и доскорошните врагове и хищници трябва някак да намерят златната среда, и някак да оцелеят, евентуално заедно.

Сега, аз не мога да кажа, че съм от почитателите на ърбъна – обичайно го свързвам с твърде много копиране без оригиналност, а прекалено яркото принизяване на божественото, и изкарването на доброволното нормалничене за висше благо винаги са ми бъркали в читателското здраве и стомахче. Софийските магьосници са приятно разнообразие на сцената на градското фентъзи – едно, че се чете лесно и увлекателно, но е написано изключително премерено, без да се изпада в просташка кинематографичност тип „те ти сценария, дай ми хонорара“, или в преекспонирането на разни патриотично – булгаристански идеи, съчетани с откровено копиране на до болка познати сюжети. Мартин Колев някак успява да впечатли дори киселяк като мен, включвайки образи, с които мога, ако не да се идентифцирам, то поне да симпатизирам до степен да ми пука и да им треперя над животеца, като наличието на някоя и друга котка, признавам, много помага. Лошият лош е напълно неочакван, любовната история е ненатрапчива и даваща надежда да се развие смислено, а неволният супер герой се е получил добре балансиращ умения и некомпетентност в нещо, което ми се вижда адекватно за ситуацията като поведение. И да, ще следя и за втората част на тази едновременно непретенциозна, но и твърдо запомняща се с качество книжка, която дори аз, най-неърбънестия читател от Околовръстното шосе на север, признавам за много добра с ръчичка на сърцето. Честна чавдарска – от пионерската ме деляха само няколко месеца, тюх, и демокрация.