Горският храм

Марион Зимър Брадли

горски

Брадли си е едно ходещо противоречие – книгите и не са за всеки, и все пак са масово добре приети четива, нещо като чик-лит за по-романтични души, които се разкъсват между приказките и съвременните истории с тъжен край , в който най-често губещи са чувствата. Всяка дума в Авалонската поредица е пропита с толкова кораво- красив феминизъм, че ми е доста лесно да си представя как някой по-патриархално възпитаван читател от силния пол би повърнал тихичко и мъжествено още на втората страница. Защото това е женско фентъзи, и като такова е хем непретенциозно, хем изнервящо насвикналите на кървища и сивкави брадати физиономии, които надничат из поредната фентъзийна тухличка – бестселър на пазара, така че отрицателните реакции сега са по-скоро нормална реакция, отколкото признак на липса на вкус. Просто желанията на купувачите се променят, и туй то.

Зимър пише по някак различен от що-годе  общоприетия за жанра начин – много поетичен, бавен, разливащ се, и все пак простичък, емоционален и леко поучителен, наситен с (прекалено) много информация за Богинята, женското начало, есенцията на майчинството и особеностите на търсенията на душите в нежния пол. Което , за да бъде правилно разбрано и почувствано, си изисква много свободно време, идеални метеорологични условия и никаква мисъл за реалността, иначе магията се нарушава, и вместо по вълните на една красива приказка, се удавяме във въртопа на поне привидно нищо неслучваща се лепкава гняс от потреперващи под непрестанния английски дъжд друидо-римски вариации на Ромео и Жулиета.

Ако Мъглите бе истинската, пълнокръвна, обсебваща история за може би живелите нявга Артур, Гуиневир и Ланселот, много по-добра от общоприетата такава по мое мнение, то Горският храм е опит да се напише още една любовна драма в обичан от много сетинг наситен с шептящи несвестни слова жрици с бели роби, тайнствени друиди практикуващи ритуали отпреди сътворението , и горди римски бойци – еманация на истинските завоеватели и войници в последната жива империя на света. Някои ще разпознаят сюжета на Норма от Белини, за любовта между жрица и боец, забранена и от двете страни на воюващите за парче земя нации; на други съвсем ще им дойде като по-длъжка рандъм Шекспирова драма, и впечатленията ще са правилни и в двата случая.

Ще има много въздишки, треперене от страст, размисли за дълга и любовта, и боговете, и семействата, и въобще едно таквоз масово преосмисляне на ценности и себепожертвувание в името на доброто на ближните, че епиката е в кърпа вързана за търсещите една наистина мащабно представена , много важновата, псевдо-историческа мелодрама , която цели да говори лично с женското начало у всеки читател, като го погали, гушне и разреве ей тъй, по „женски“. Препоръчвам подобни книги да се четат от младежи под двайсетте, по-образовани, широко скроени и отворени са света , историята и живота, защото иначе впечатлението ще се развали от придобития с опита на възрастта скептицизъм и цинизъм. Или ако ви иска да прочетете някой наистина класен любовен или духовен роман – нека е този.

Advertisements

Магьоснически свят

Мога да започна по следния, малко еуфорично-фенски начин – това е най-яката компилация от фентъзи разкази посветени на различните виждания и аспекти на магията, писани от буквално колоси в жанра, като най-големите изненади идват точно откъдето не очаквате . Както автори считани за твърд сай-фай като Орсън Скот Кард, Рей Бредбъри и Лари Нивън, така и абсолютните седемдесетарски класици от рода на Андре Нортън, Фриц Лейбър, Урсула Ле Гуин, Мерседес Лаки и Марион Зимър Брадли, в комбинация с други малко или много известни и свързвани от съвсем далече с фентъзито писатели , са създали наистина една чудовищно добра подборка от разкази под редакцията на Маргарет Вайс ( позната ви като 50% от дуото Вайс и Хикман, историите за драконови ездачи, куестващи супер герои, чудни хубавици- магьосници от двата пола, и прочие жанрови постулати, впечатляващи докъмто 15 години според интензивността на лайф-стайла на подрастващите , разбира се) . За сборник с разкази обаче е много трудно да правиш ревю, особено за този – около двайсетина автора, подчинени на идеята на магията , но пречупена през погледа на толкова различни ъгли, времена и вкусове, че опасността да се пресоли манджата изглежда просто оскърбително явна на пръв поглед. Почти не се оправдават страховете ми, за щастие. В колекцията просто има потресаващо силни текстове, пред които иначе обичайно силни други лекичко бледнеят, но общото чувство остава за огромно лично котешко фентъзийно задоволство. Не мога и да искам повече.

И тъй като тази книга в себе си съчетава световете на толкова много магьосници, стилове и сънища, може би е добре да споделя по няколко думи за всеки, за да знаете точно какви скъпоценности да очаквате. Разказът именуващ сборника е на Андре Нортън – според мен една силно подценявана писателка , омесваща по уникален като въздействие начин класическо дарк фентъзи с фантастични елементи, в жанр силно популярен преди да се родя най-вече. Историята е много тъмна, с магични битки и странни между-расови емоции, с малко женски финал, но разбираем и одобряем от почти всяка представителка на нежния пол. Орсън Скот Кард ме изненада може би най-приятно от целия сборник с Принцесата и мечока – изключително живо описана история с толкова достоверни и реални образи, подчинени на абсурдно наивен сетинг, че сякаш четях комбинация между пропития с меланхолична мъка Андерсен и някой наистина добър съвременен автор, изключително признат в областта на изграждане на повече от пълнокръвни характери, за който нищо не знам и преоткривам колко съм загубила от това. Лари Нивън има първия разказ За какво може да послужи един кристален кинжал – изящна сюрреалистична история за абсурден свят, за който до колкото знам е написал и малка трилогия Магията чезне. Макар и малко хаотичен , текстът е точно такъв, какъвто би трябвало да е един разказ – почва отникъде, свършва наникъде, но ти дава цялото време на света да се ориентираш , да вземеш страна и да си нарочиш любимци без капка съмнение. Панаирът на свирачите на Мерцедес Лаки и Преследвача на Марион Зимър Брадли са представителите на фениминистичното фентъзи – силни главни героини, преминаващи през различни изпитания и намиращи правия път или поне изхода от ужасния свят , в който са принудени да съществуват. Имаме и малко Фриц Лейбър с познатия разказ за Фафрд и Мишелова – Базарът на чудесата, който за пореден път ми доказа колко обожавам старите автори, и такава мешаница от хумор, битки и шарения, само при тях мога да открия истински и непомрачени дори от капчица реалност. Урсула Ле Гуин и Джак Ванс имат участия с много поетичните разкази за сблъсъци между зли и добри вълшебници – Думата за освобождаване и Магьосникът Мазириан – плътни, атмосферични и малко задъхващи те, но безспорно качествени. Уилоу на К.Дж.Чери е прелестна и силно смразяваща фентъзи-хорър история за демонични призраци , която сякаш имаше повече слоеве отколкото мога да разкрия с не особено богатата си база данни от световни митове и предания за свръхестествена гмеж. Истинското фентъзи завършва с интересна трактовка на преданието за Нарцис на Мелани Роун, в който имаме и хомо елементи, и феминистични такива, така че не е за всеки вкус. Останалите разкази са на ръба между чистата фантазия и леката реалност. Кристофър Сташев и неговия разказ за Алхимикът и вещицата намесва Салем, Смъртта, дошла на по чашка абсент и магията като познание по уникално забавен начин, с допълващ наратор едно блуждаещо огънче с особено чувство за хумор. Бредбъри участва с Ваканцията – лично мен твърде стряскащ ме разказ, малко утопичен, малко апокалитичен, и много замислящ те . Ф. Пол Уилсън е с доста интересния Креатепдо или разказ за вълшебна дума, която те прави богат , но не те оставя за дълго жив – замесени са тайни организации, крайна алчност и човешка глупост в реализъм, който никак не пречи, а по-скоро релаксира фентъзийната обстановка. Джо Холдеман има чудесен цигански разказ за проклятия , магии и емпатични компютри, които решават съдбата на света. Великия Зелазни е с известния си Последния защитник на Камелот, хвърлящ тоново камъни в градинката на горкия Мерлин, макар че след Марион Зимър Брадли вече гледам на Артурианските истории с други очи. Кутията за всичко на Зена Хендерсън е разказ в реалността на ръба на лудостта, мъката и желанието за несъществувание – силен и опониращ. Синът на белия кон и Грег Беър носят духа на апатичното реднеково съществувание, прорязано от древни индиански тотеми ,разбунващи мислещия и измислящ дух в потенциалното неездитно нечифтокопитно животно хамериканския селянин. Силвърбърг ни поднася Каквато е – мисля, че става дума за колата на Дядо Коледа ( именно колата, не шейната ) и въобще какъв киселяк е дебелия старец, когато му продадат вълшебното возило от най-вероятно непозната шведска марка – доста забавен и лек разказ в крайна сметка се е получил. Невероятния номер на Джеролдо на Реймънд Фи малко отстъпва като въздействие, но може би несполучливия магьосник в авторитарна държавица не е най-приятния за мен сюжет. Призоваването на Катрин Курц ме остави с по-скоро смесени чувства – магическа плътна друидска атмосфера се стрелка скоростно около събития от американската история, която честно казано не ме вълнува особено, внасяйки някакъв нездрав полъх на непоискан патриотизъм и вълшебна обосновка на предполагаемото величие на американската нация. Такива неща си ме дразнят и на български, така че просто си пренасям негативизма на друга географска ширина.

Тъй като напоследък имам удоволствието по една или друга линия да чета и малко по-аматьорски неща на прощъпулкващи млади писатели, само мога тъжно да подсмръкна , че нивото на западните майстори си е … еее, майсторско, и от български автор такива неща само можем все още да мечтаем да прочетем. Макар че, ако се хванат една активна група от издател, редактор и коректор , които наистина искат да създадат добър продукт, запалени са по малко ересната идея да издават разкази, и то фентъзи, и то български, и имат ясна концепция за това, което искат да постигнат като общо настроение и са естествено запознати с разностилията на българските автори по принцип – не виждам причина защо такова начинание да не е успешно. Но ще си трябва къртовски труд, естествено. Така, че можем само да се надяваме да дойдат по-добри времена. Дотогава имаме чудесни сборници от западняшки майстори, които да утешават гладните ни фентъзийни душици, па макар и повечето от тях да не са превеждани на български, и няма да видят български превод може би никога. С мънички изключения, надявам се.

Мъглите на Авалон

Марион Зимър Брадли

Авалон – земята на сенките, света на мъглите, времето, когато мъжете са били смели животни, а жените – земни жрици. Красиво. Всъщност мога да спра и до тук, и пак да съм казала всичко, което си заслужава за Мъглите на Авалон. Но ще продължа, за да пофилософствам малко на теми, от които едва ли отбирам кой знае колко, но това разбира се никога не ме е спирало досега. Мъглите са нов прочит на историята за Артур – ама наистина нов, и ужасно различен. Артур , обичащ искрено в сестра си Моргана, която запложда в миг на свещено умопомрачение. Артур, влюбен в Ланселот наравно с Гуиневиър. Артур , добрия крал и добрия човек, не слепия мъстител, а нежен и скромен войн родил се много преди времето си. Но Артур не е главния герой. Това е сестра му Моргана, която не е злата вещица от приказките , а пълнокръвна жена с гордост , умения и вътрешни сили, които я отличават твърде видимо от русите британски главици на плиткоумните женски създания отпреди тъмните векове. Главните женски образи тук са безкрайно развити, топли и чувствени, и въпреки това не говорим за псевдо фентъзиен чик -флик. Брадли си е уика отвсякъде, такива са и нейните героини, поне по-добрата част – уика в всичко свързано със земята, с Белтейн, Ламас, Самхайн, с Рогатия бог и Единствената богиня – древна религия, върху която християнството просто поставя нозете си, за да се издигне в очите на вярващите. Времето на Артур е началото на времето на мъжете, измислено от църквата и религията проповядвана от не особено благонадеждни, но доволно фанатични и изпростели свещеници, поучаващи основно , че всички проблеми на мъжете идват от жените, и първите трябва да уморят вторите от раждания, че да се изкупи поне малко от така и не особено логически ясния първороден грях. В последните времена на Авалон жените са грохнали старици на 30, а на по 40 умират в дрипи из ледени каменни замъци. На 13 е крайно време за първо дете, а мъжете рядко оцеляват до 25 поради вечните войни за шепа мъртва земя. Свят на загиващи деца и малцина кретащи възрастни. Къде е приказното ? На остров, защитен от пространството и времето, по-близък до Атлантида и Страната на феите, отколкото до света на хората. Където обаче все по-малко човеци избират да отидат. Дали ако Рая бе конкретно място на картата пак щеше да има толкова мъничък наплив?  Мъглите не е книга за всеки поради две основни причини – агресивно отхвърля християнството по противно логичен за веруищите начин и дваж по-агресивно прокламира феминизма като заместител на религията и проводник към старите богове. Не е хапка за всяка уста, особено за мъжката. Но за мен бе пир, тържество на усещания, мисли и чувства, писание за време и място, което усещам като духовен дом. Преражданията се противопоставят на единия Рай, покорството пред съпруга се сблъсква челно с правото на идентичност, страхът от Божие наказание се измества от увереността, че Богинята иска да ни остави да следваме своите стъпки такива, каквито душата ни нашепва да са. Много трудно и укоризително за четене от хора, които нито разбират религията си, нито познават феминизма от  корен. Защото вяра и религия са различни неща и всички непрекъснато забравяме , че Богът е един, и само се менят имената му,  пола и делата според угодството на човешки същества. И защото феминизмът не е горене на сутиени и изкарване на повече пари от любимия, а правото да си личност, извор на живот и богиня в едно. В днешно време сме някакви странни полу-разбиращи вярата си християни само по Коледа, Великден и на сватби, а жените ходят на работа , защото просто няма достатъчно пари във семейството, а не в опит да се докажат като велики създания на земното познание. Как тогава може да се разбере Марион Зимър Брадли и нейния Авалон? Отговорът поне за мен се крие в една частица от душата, която помни коя е , но не ми казва , разбира се. И тя разпозна топлотата на изгубеното време, чистотата на искрените верни мисли , и подръпна в мен струната на меланхолията по невиждания вътрешен дом. Дали толкова лично преживяване може да бъде споделено и изживяно с някой друг? Не ,разбира се. Вероятността да отворите душата си към Авалонските жрици е повече от малка, но си заслужава да се прочетат Мъглите дори и само да се насладите на поетичния език и маскиран като пикантна сапунка повествователен ритъм, на красивите , нерядко горещи илюстрации в изданието на Еднорог , както и просто , за да проверите колко толерантни можете да сте дълбоко в мислите си към старата уика и нейните фантазии-спомени отпреди векове. И между другото – досега мразех всички истории за Артур, неясно защо. И как тогава тази книга така ме удари през емоционалната физиономия , оставяйки хаотични мисли, измислени преживявания и лекичък потрес пред величието на умрелия стар свят? Още не мога да намеря отговорите, потърсете ги и вие.