Творение в черно

Маргьорит Юрсенар

Още една особено – далечно – топла книга на Юрсенар, повече философски труд, отколкото романистки опит, но отново трудно преглъщаема и неправилно оценима все още на моята възраст. Религиозните размисли за времена преди просветлението , когато небесата на мисълта са се давели от тъмните облаци на глупавата сляпа вяра в човекообслужваща религия, ми идват малко в повече, но пък са незаменим източник на исторически достоверни факти колко простотии може да роди обременения с гъсто наблъскани, целящи абсолютна липса на собствена воля постулати , повече с политически, отколкото със верски смисъл, човешки мозък, част от проклето стадо вакли овчици, които напълно несантиментално биват разчленявани или изгаряни, (както се прави със всяко обичайно ядливо животно междувпрочем, освен ако не сте от добрите защитници на фауната, сред които не се числя напълно, но почти). Черното творение е живота на неосъществен алхимик и лекар насред поредната вълна на непрощаващата чумна епидемия , с действия и мисли, по-скоро вменени на отявлен антихуманист, отколкото на идеен реформатор, предаден по мрачен, детайлен и студено-наблюдателен метод на сурова богиня наглеждаща леко строго и неудовлетворено поредната си издънка от човешки тип. Меланхолната отчаяна атмосфера на мътната Белгия ,тъмната Германия и заблудената Франция са потискащ и тъжноват сетинг, в който главният герой се дави и загива душевно и физическо сред поле от пошлост и тъпота. Паралелите със собствения ми живот са неизбежни. А не обичам точно тази истина от живота ми да се натрапва от страниците на еклектична философка. Но предполагам, ще се хареса на любителите на стария стил и класическото изящество на малко тежките, но достолепни изречения на истински ерудирани автори като Юрсенар. За който се чуди – корицата е прочутата Дюрерова Меланхолия, една от най-красивите и потискащи картини евър. Направо си е постижение за соц книгоиздаването, въпреки странното мащабиране.

Мемоарите на Адриан

Маргьорит Юрсенар

След наистина красивите Източни новели ( да не се бърка с Източни пиеси, връзката е по-малко от никаква ), подходих с доста завишени очаквания към прокламирания като най-добрия роман на Юрсенар за измислените мемоари на отдавна прогнил и почти неизвестен за широките маси римски император Адриан. И се разочаровах естествено. Хем си знам. Адриан не е особен в жълтия смисъл на думата с почти нищо като извратена личност – нито е спал с коня си, нито е палил континенти, нито е изял децата си в лек маслен сос с риган и мащерка. Обичайния император – малко войни, малко строежи, малко хомосексуализъм. Доста начетен, но не и истински значим автор. Важен сам по себе си като индивид, но не и в качеството си на изместващ полюса на света самодържец. Макар че, ще се намерят няколко историка, които ще ме бият по главата с прилежно систематизирани данни, как Адриан е един от малкото читави императори в историята, известен с разни отегчително важностни дейности, имали своето гигантско отражение върху ежедневната ми действителност. Но не това е важното в книгата. Красотата е в начина на писане на Маргьорит – много реалистично, с погледа на умиращ човек назад към отминалото, със всичките му спомени, съжаления, въздишки. Написано е някак топло дистанцирано, философско на моменти, човешко и императорско по начин , който те кара да вярваш на думите. Но тематиката просто в момента ми е толкова далечно безинтересна, че красотата на думите се изгуби в читателското ми отегчение. Може би това е книга, за която не съм остаряла достатъчно или по-правилно е  отчаяла се  достатъчно. Думите се нижат минорно, предопределено, без съспенс и действие. Предполагам, че това е формата на мемоарите, просто нямам небце за тях все още. Четиво за напреднали и профилирани естети. Не е за комерсиални кифли, макар че признавам звучи ебаси и засукано претенциозното. Обещавам да купувам всички продукти рекламирани от манекенката , която каже, че го е чела това, може да произнесе Юрсенар правилно и без акцент, и знае наистина кой е Адриан. Честно. Малко висока топка, ама постижима.

Източни новели

Маргьорит Юрсенар

Никакъв спомен как попаднах на тази на пръв поглед малко претенциозна авторка в читанката. Но пък какво удоволствие от странната, предопределена сякаш от вътрешната ми нужда за красиви думи среща с интелигентната французойка, напомняща по много нежен и женски начин като стил на безсмъртния за мен Павич. Между другото – изтока сме и ние, наред с мистичните азиатци, лудите индийци, вечно древните по душа гърци и необяснимите руснаци. Новелите са безкрайно красиви, избухващи в цветни пламъци етюди на изтънчена жестокост, нечовешка емоционалност и абсурдна незавършеност, изключителни в своето историческо безвремие и внушително богатство на образите. Юрсенар знае как да пише по онзи специфичен начин, когато думите се подреждат в иконописни картини и сякаш надзърваме под пластовете реалност в най-истинската вариация на живота, погребана под съвременната пошлост. Трудно е да се обясни, много лесно да се почувства. Обещавам си да се задълбоча повече в юрсенарството – такава майсторка на словото не може да не е поставила началото на цяла философия на думите.